Момо Капор

Скандал

web

- Това е най-ужасното лято в живота ми! - каза тя сред дима на запържената кайма за пълнените чушки.

- Защо? - попита той помътнялото огледало. Бръснеше се.

- Защо? Не виждаш ли?

- Кога ще тръгваме за плажа? - попита синът.

- Стана десет и половина... - обади се дъщерята иззад комикса.

- Каква е разликата? - говореше на дима. - Затова ли бихме толкова път - цяло лято да пълня проклетите чушки?

- Аз ли те накарах да ги пълниш?

- А какво щяхме да ядем тогава?

- Щяхме да ядем навън като останалите хора.

- Останалите хора почиват на хотел и вече са на плажа!

- Останалите хора имат пари.

- Въпросът не опира само до парите.

- Ами до какво?

- До това, че не си мърдаш и малкия пръст, за да ми помогнеш.

- Бръсна се.

- Не съм сляпа.

- Кога тръгваме за плажа? - изхленчи момчето.

- Вече е единадесет и половина - обади се момичето иззад комикса.

- Това е последното лято, когато готвя - каза тя, тъпчейки яростно каймата в чушката. - Другата година отиваме на хотел!

- Що пък не? - каза той, като изплакваше пяната. - Но тогава няма да бъдем на море цял месец, а само десет дни.

- По-добре десет дни, отколкото една година като сега! Защо ме гледаш така?

- Знаеш ли - каза той, - запасите ми от любов към теб не са неизчерпаеми. Мисля, че са на привършване.

- Заплашваш ли ме?

- Не, само ти казвам.

- Кога ще тръгваме за плажа? - продължаваше да пита момчето.

- Млък! - изрева той.

- Сега пък си го изкарваш на децата! - каза тържествуващо тя.

- О, Боже! Видя ли как се порязах?

- Да знаеш колко ми пука!

- Добре - каза той, като я хвана за раменете, - какво всъщност искаш?

- Искам да почивам като останалите.

- А не почиваш ли?

- Не. И ти го знаеш също толкова добре, колкото и аз.

- Почиваме ли, или не почиваме? - попита той децата.

- Вече е дванайсет и половина... - каза дъщерята.

Сложиха тенджерата с пълнените чушки в плетена кошница и я покриха с карирана салфетка. Нарязаха хляб. В друга салфетка увиха лъжиците и солта.

Белградската преса още не беше пристигнала. Той изпи на крак бутилка хладка бира, докато чакаха кораба за острова. От кошницата капеше червеникава мазнотия от пълнените чушки. На кораба бъкаше от крушовидни, смугли, заострени, обли и едри гърди с щръкнали зърна. Прекосиха ивицата изсъхнала трева и се спуснаха в камениста долчинка. Децата се изгубиха някъде. Жената се съблече и влезе в морето. То се простираше пред нея голямо и загадъчно, потънало в белезникава омара. Мъжът гледаше хълбоците, стегнатите бедра и гърба й на бивша плувкиня. Забеляза, че ръцете й са нашарени от вените. Приготвяше тяхната храна. Той се приближи и я прегърна изотзад.

- Ти си моето голямо момиче... - каза. - Да знаеш, че не бих те сменил с която и да било!

- Защото ти готвя... - цупеше се тя, изплъзвайки се от прегръдката му.

- Знаеш, че не е заради това!

Минавах случайно оттам с лодка и видях най-щастливата двойка на света. Мъж и жена на брега на Адриатическо море.

© Момо Капор
© Светла Рускова-Джерманович, превод от сръбски
© Гергана Иванова, редактор на превода
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.11.2007, № 11 (96)

Други публикации:
Славянски диалози (Пловдив), г. IV, 2007, кн. 7.