|
|
Пројекат Растко : Бугарска : Уметност ПЕТДЕСЕТ И ТРИ СТРАНИЦИ, ОТКЪСНАТИ ОТ НЯКАКВА КНИГА Милорад Павич: Кутия за писане 1. Мила Ева, Измина повече от една година и аз най-после ти се обаждам. Сигурно си разбрала, че не бях в Париж. Случи ми се нещо невероятно. През май миналата година намерих в пощенската си кутия на Rue des Filles du Calvaire изрязана от вестник обява и тя гласеше:
В тази невероятна обява беше записан адресът, на който заинтересуваният трябваше да се обади. И номерът на телефона. - Gare Montparnasse - заключих аз. Авторът на обявата живееше в шести арондисмент. Тогава още нищо не подозирах, но ти знаеш, че това беше годината, в която обичах само онова, което беше най-сладко - мъжки парфюми "Van Cleef" и лепкаво грозде през есента, череши, опитвани от птиците през пролетта. Още през януари можех да ловя във въздуха летящи към земята предмети, преди те да паднат и бях щастлива, че най-после съм пораснала и че мога да се еба. Сложих механично бележката в джоба, както винаги взех китарата си и слязох по стълбите. Чувствах се неспокойна. Аз съм брюнетка, с ръст и данни, които отговаряха на посочените в обявата. Ти знаеш, че аз не съм имунизирана срещу обяви. При това моята мишеловка винаги е била по-бърза от мене. И сега, тя вече знаеше. Както и винаги, знаеше преди мене. Предварително. Беше утро. Когато отворих портата, пред къщата вече я нямаше улица Filles du Calvaire. От Зимния цирк към Сена течеше мъгла, разделена по своето протежение на сенчеста и светла страна. Улицата ми беше изчезнала, а тази сутрин слънцето, което се раждаше от мъглата, беше изминало всички годишни сезони. В този момент от мъглата изплува автобус 96. Движеше се полека към спирката си, която се намираше пред къщата ми. По протежение на цялата му страна бяха изписани спирките: PORTE DE LILAS - PYRENEES - REPUBLIQUE - FILLES DU CALVAIRES - TURENNE - HOTEL DE VILLE - ST. MICHEL - GARE MONTPARNASSE Автобусът спря пред мене и вратата полека се отвори. Като че ли ме призоваше. Не можех да устоя. Влязох и отидох до Montparnasse, точно на адреса, посочен във вестника. Така започна моят "Път във високата трева", ако си спомняш онази картина на Реноар. На вратата нямаше никакво име, но имена нямаше и в обявата - само адрес и телефонен номер. Отвори ми младеж висок горе-долу като мене. Едва го познах. Бледият тен на лицето му изглеждаше поне четири-пет поколения по-стар и върху него витаеше нещо като белег. Но аз веднага разбрах, че това е той. Моят любовник на белия бик. След толкова години отново се подписа върху мене с онази усмивка, която можеше да опърли Тимотей със златна брада като току-що откъснат грозд. В първия миг понечих да изляза от апартамента, но не го направих, защото той с нищо не показа, че се познаваме. Държеше се така сякаш не ме беше учил как се гадае като се гледа в мъжки член. На моменти дори приличаше на някой друг. Много учтиво ме запита как се казвам и с нищо не показа, че някога е чувал името ми. Беше толкова убедителен, че аз не си отидох. - Вие сте учителка? - попита, пускайки ме за вляза. От него се носеше непозната, приятна миризма, нещо като шафран, може би малко сладникава, гъста като олио. Това не беше "Azzaro" - Eau de Toilette, който употребяваше някога... Въведе ме в средата на едно просторно помещение и ме изгледа от глава до пети, сякаш ме вижда за пръв път. - Струва ми се, че отговаряте - каза замислено той - естествен ли е цветът на косата ви? - Какво й липсва на косата ми? Това е естествена черна коса. Белгийско черно... Нима това не беше условието във вашата неучтива обява? - и аз започнах да влизам в играта, все едно, че никога не сме водили любов, когато дъжд завали. Но ти, Ева, знаеш, че косата ми започва да се къдри, когато откача или се влюбя, а се изправя и отпуска, когато пишкам на коприва. Погледнах се за миг в най-близкото огледало и видях, че в главата съм като топси. Бях във форма. Казах колко искам за час и добавих, че ако няма напредък, ще прекъсна часовете след петия час. След това го накарах да седне до мене на канапето, ударих един акорд и започнах: - Преди да преминем към уроците, ще ви кажа какво трябва да знаете за пръстите, когато свирите. Десният палец това сте вие, левият - вашата любов. Останалите пръсти - това е светът около вас. Двата средни пръста означават следното: десният - ваш приятел, левият - врага ви, десният безимен е баща ви, левият безимен - майка ви, малките пръсти - децата ви, момче и момиче, а показалците - предците ви... Мислете си понякога за това, докато свирите. - Ако е така - заключи той - лявата ми ръка извлича музиката от струните на китарата, а това според вашето разказче са любовницата ми, майка ми, врагът ми, баба ми и бъдещата ми дъщеря, ако заслужа такава. С една дума, женска свирня, още повече, ако и главният ми враг кой знае защо се окаже жена. А и вие - той за миг пое ролята на учител - когато нараните пръста си, мислете за онова, което ми казахте. Не смятате ли, че тази рана се отнася до вас. Раните на пръстите загатват болести и заплаха за близките ви или за онези, които ви мразят... След този негов монолог аз бързо започнах часа, говорейки му на "ви", както и той на мене. Показах му как трябва да се държат пръстите за началния акорд и той лесно го направи. Но дясната му ръка не докосна струните. Нито този, нито през следващите часове. Знаеше наизуст разпределението на пръстите на лявата ръка и започна много точно и умело да изпълнява с тях първата мелодия, която му дадох, но въпреки искането ми, не употреби дясната ръка. Това бяха добре заплатени глухонями часове по музика. Тогава заключих, че парфюмът ми spray "Molineux" не е на сигурни крака в присъствието на непознатия за мене аромат, който той сега излъчваше. През един от следващите дни взех "Pako Rabanne" - La nuit, Eau de Parfum. - Защо не започнем с дясната ръка? - попитах го аз. - Подсещам ви, че утре ще имаме пети час. Ще прекратя часовете, ако продължим това глухонямо свирене. - В името на Бога, как сте облечена? - прекъсна ме той, ставайки. Не мога да уча като ви гледам в това облекло... Бях изненадана. Хвана ме за ръка като малко момиченце и излязохме на улицата, където обиколихме два-три бутика. С невероятна вещина и безпогрешен вкус той ми купи прекрасна пола и карирани чорапи със също такава шотландска шапка с помпон, след това пелерина с две лица и риза с емайлирани копчета. Накара ме да облека всичко това още в магазина. На продавачките заповяда да сложат дрехите, които току-що свалих, в една кесия и да ги изхвърлят. Негодуванието ми беше изгасено само с един поглед в огледалото. - Така, сега можем да продължим часа - каза той доволно и се върнахме в апартамента му. Тук е мястото да кажа, че бях много уплашена от факта, че той упорито продължаваше да се прави, че не ме познава. Взех китарата си и седнах, за да продължим часа, но той не взе както обикновено инструмента си. Внезапно застана зад гърба ми, прегърна ме и когато се опитах да се изтръгна от ръцете му, той удари първия акорд на китарата ми, продължавайки да ме държи в прегръдките си. Акордът беше кристално ясен, дясната ръка вършеше работата си без грешка и той тихо, с леко пресипнал глас, запя една старинна песен. Между всеки две думи ме целуваше по врата и аз вдъхвах дълбоко необикновения му парфюм, който никога у никого не бях усетила. Само че думите не бяха на френски, а на някакъв чуден, непознат за мене език:
- Това сръбски думи ли са? - попитах аз. - Не са - отговори той - откъде ви дойде това на ум? В средата на песента прекъсна свиренето и полека започна да ме съблича. Най-напред шапката и обувките, след това свали пръстените и колана ми с тока от седеф. После разкопча през блузата сутиена ми. Тогава и аз започнах да го събличам. С разтреперани пръсти разкъсах ризата му и когато стигнах до края, когато и двмата бяхме голи, той ме хвърли в постелята, седна до мене, вдигна високо крака, нахлузвайки върху тях карираните ми копринени чорапи. Веднага с ужас забелязвах, че чорапите, току-що свалени от краката ми, му стоят по-добре. След това констатирах същото и за новата си пола и блуза, които той облече. Облечен изцяло в дрехите, които преди малко ми купи, той спусна ръце към бедрата си, обу обувките ми, среса се с гребена ми, сложи бързо шапката с помпона на главата си, намаза с червило устните си и бързо се отправи към града... Останах безмълвна и без дрехи, сама в апартамента. Имах две решения - или да си тръгна в мъжкото му облекло или да го чакам. Тогава ми мина през ум да потърся някакво женско облекло в дома му. В един скрин открих прекрасна старинна женска риза, бродирана със сърма. С монограм "А" на яката. И пола с ластик. В подгъва на полата беше избродирано "Roma". Старинното облекло беше от Италия. Не е ползвано цяла вечност, но какво от това, помислих си аз. Стоеше ми добре, облякох се и излязах на улицата. Той седеше в близкия ресторант и пиеше "Сотерн" с гъши пастет. Щом ме видя, очите му светнаха, стана, целуна ме по-страстно отколкото биха се целунали на улицата две височки момичета в късния вечерен час. В тази целувка червилото ми прозвуча с чуден аромат на устните му и ние бързо се върнахме в апартамента. - Дрехите на леля ми ти стоят прекрасно - прошепна той и още на стълбите започна да ме разкопчава. Още не бяхме заключили вратата, а той беше върху мен като готов да скочи във водата плувец, със събрани над главата ми ръце и притиснати, изпънати стъпала. Наподобяваше копие, чийто полет ще го надживее. Повече нищо не си спомням... Човек най-бързо забравя най-прекрасните мигове. След мигновенията на невероятна кулминация на преживяването, на оргазъм или омагьосващ сън, настъпва забравата, амнезията, изчезването на спомена. Защото в мига на най-чудесните сънища, в мига на най-върховния творчески акт - зачатието на детето, човешкото същество се изкачва по стълбата на живота с няколко стъпала над себе си, но тук не може да остане дълго и при падането в действителността миговете на просветление бързо се забравят. През живота си често сме в рая, но от това си спомняме само изгонването ни... * * * Нашите часове по музика се превърнаха в нещо друго. Като че ли го бях омагьосала. Една сутрин ми каза, че би желал да ми покаже майка си и леля си. - Но - добави той - за да ги видиш, трябва да отидем в Котор, в нашата семейна къща, която току-що наследих. Това е в Черна Гора. Войната там свърши и можем да отидем. И ми показа позлатен старинен ключ с дръжка във формата на пръстен. Ако ключът се сложи на пръста, получава се впечатлението, че човек носи на ръката си пръстен със скъпоценен камък "сардоникс" на върха. Сложи го на пръста ми и аз си помислих, че това е годеж. В същия миг стана нещо странно. В мислите си видях не къщата, а нейната вътрешност, където, само заради тежестта на ключа, съвсем ясно за момент видях двойно стълбище. Не отговорих искам ли... 2. Когато пристигнахме, над Котор витаеше бонаца1. Лодките се рееха над обърнатите си картини като че ли нямаше море. По белите склонове на планините се хлъзгаха черните сенки на облаците като бързи подвижни езера. - Тук, когато привечер протегнеш ръка, нощта пада право в дланта ти - каза той. - Не ми показвай къщата - отговорих му аз, слагайки дръжката на ключа на пръста си - мисля, че ще мога сама да намеря пътя до нея. Ключът ще ме отведе там. Така и стана. Аз тръгнах зад протегнатия напред ключ и се озовах на малък площад. Това беше, както се установи, "Площада от салата" и пред нас се появи родният дом на прадедите - которският палат Врачен2. Номерът беше 299. - Какво значи Врачен? - попитах аз. - Не знам. - Как така не знаеш? - Не знам. Това е на сръбски, а аз не знам сръбски. - Бълбукаш ме - казах аз. Застанахме за миг под семейния герб. Две каменни ангелчета държаха врана върху златната греда над главите ни. - Истинска старина - каза той за къщата - в нея има звуци, стари най-малко четири века. След Втората световна война комунистите я национализирали. Неотдавна властите я върнаха на семейството ми. Знаем, че през 14-ти век е била собственост на вдовицата на Михо Врачен, госпожа Катена. Катена се казва и майка ми... Стените на къщата бяха обработени с червена мазилка от мляни тухли. Но това не ме интересуваше. Изгарях от желание да видя вътрешността. Отключих вратата. В предверието имаше каменен геран. Огромен, по-стар от къщата, пълен със звуци от XIII-ти век. Щом влязохме, в лицето ме блъснаха мириси, надживели столетията и аз си помислих, че вражеската миризма може да изгони жената за миг, преди още да е прекрачила прага. Къщата беше невероятно изоставена и мръсна. Тогава видях двойното стълбище. Веднага го познах. Беше украсено със стенописи в разводнени цветове с подписа на някой италиански рисувач на стаи с името Napoleon D'Este. Но това не е толкова важно. На площадката, при края на всяко от разклоненията си, стълбището завършваше до един прекрасен женски портрет. - Тях исках да ти покажа - каза той - тази в дясно, чернокосата, е леля ми, а онази, другата, е майка ми. Видях две красавици в златни рамки. Едната беше нарисувана с прекрасни зелени обици в гарваночерните си коси. Другата беше много по-хубава, но съвсем побеляла, макар и млада и висока като първата. На ръката й беше нарисуван пръстен със скъпоценен камък сардоникс, в който познах дръжката на същия този ключ, който сега беше на пръста ми. Двата портрета бяха подписани от един и същ художник - Марио Маскарели. Нас, обаче, никой не ни посрещна. Напразно чаках да се появи майка му, госпожа Катена или леля му. Но, нямаше никой. Подовата мозайка от дърво и кост и вратата с интарзия ни отведоха до страничните одаи и до малък домашен параклис, който се намираше над арката на входа откъм улицата. В него, в полумрака, се молеше клекнала една старица. Помислих си, че това може би е майка му или леля му и когато изговорих наглас мисълта си, той сладко се засмя: - Не, това е Селена, нашата слугиня. В третата стая се намираха портрети до кръста на същите две красавици, на които те много си приличаха. На портрета на лелята беше нарисувана и китара, а на майчиния някаква которска църква. На фона и на двете картини се разиграваше которски карнавал. Тогава той ми каза, че леля му подарила скъпоценните си обеци на бъдещата му приятелка. - При едно условие - добави той - моята приятелка да свири на китара. Съдейки по всичко, обеците са били предназначени за тебе. Тогава го попитах: - Къде са те? Отговори, че и двете са отдавна мъртви. - Нима обеците могат да умрат? - попитах аз, на което той се засмя и извади от джоба си чифт прекрасни италиански обеци, като две зелени капки сълзи. Това бяха същите онези обеци, които видях на портрета на леля му при върха на стълбището. - Мама и леля са отдавна мъртви - добави той - майка си си спомням съвсем смътно, леля ми ме отгледа. Нали видя колко красиви са били... Извиних се, той ми сложи обеците, целуна ме и продължихме да обикаляме къщата. В една стая видях две легла, мъжко и женско. Мъжкото легло беше обърнато на север, а женското - на юг. Мъжкото беше тясно и вероятно докарано от някой кораб. Женският креват беше огромен, от ковано желязо, облегнат на шест крака и украсен с месингови ябълки. Беше толкова висок, че на него можеше да се сервира вечеря. Зелените обеци на ушите ми изведнъж замирисаха. Тази сладникава миризма напомняше малко неговия ням сладникав акорд. - Какво е това легло? - попитах го аз, посочвайки кревата от ковано желязо. - Това е креват за трима души. Третият винаги изчезва от него. - Как така? - Ами така. Когато жената забременее, мъжът изчезва от постелята й. Когато детето порасне, то напуска леглото, в него се връща съпругът или пък влиза любовникът. Изчезне ли жената, там се настанява любовницата. И така нататък... На една маса приготвихме лека закуска. С невероятно умение на пръстите и скрита бързина на движенията той ми поднесе "мицва" - еврейско сирене във формата на молив, опаковано в сребърно фолио и ракия от мед, която мирише на восък. * * * Сутрините в Котор са солени, тук се зазорява след закуска... Почти всеки ден той отиваше рано в някой от офисите, за да прегледа документите си за собственост. И тогава се държеше крайно непредвидимо. С жителите на града говореше или на италиански или водеше слугинята Селена да му превежда. Вечер в кръчмата поръчваше само на италиански. В неделя ходихме на църква. Селена и аз в католическата катедрала Свети Трипун, а Тимотей в православната черква Свети Лука. След това отивахме заедно на кафе на "Площада на оръжията". Веднъж ни заведе отвъд залива в Столив, където имаше малка църквица, в едната половина на която се извършваха източноправославни обреди, а в другата - римокатолически. Същия онзи ден намерих в къщата ветрилото на майка му. На него с дребни букви беше написано: "Както тялото, така и душата се състои от различни части. Така стигаме до двойната реалност. Божествената добродетел (интуицията), човешката добродетел (мисълта, която е ненужна на божественото), сънят (който също е същество), въображението, знанието, спомените, чувствата, целувката (която е невидима светлина), страхът и най-после смъртта - това са частите на душата. Те са десет - два пъти повече от сетивата на тялото. С тяхна помощ душата се движи по света, който носи в себе си..." Една сутрин аз и Селена закусвахме самички. Тя беше изнесла на масата малко пържена в мляко риба змиорка и зелена салата, върху която беше оставила да капне единствената капка слънце, която имахме вкъщи. На ръцете си носеше стари чорапи вместо ръкавици. От тях се показваха само пръстите й. - Видях онези прекрасни картини. Познавахте ли тези жени? - попитах я на италиански, който тя говореше по-добре от мене. Селена показа зъбите си, изпочупени от силните вълни на сръбските и италианските думи, които десетилетия наред ги бяха гризали, разяждали и гланцали с приливите, които до безсъзнание са се повтаряли в тази една и съща уста. Неочаквано тя каза: - Внимавай, дете, жената може да остарее за миг, дори и когато се ебе... А тези картини не би трябвало да стоят там една срещу друга. Това нито една от тях не би желала. Нито Анастасия, нито Катена. - Защо? - Тимотей не ти ли каза? - Не. Идвайки тук, аз мислих, че те са живи и че иска да ме запознае с тях. Очевидно не съм била права. - Те отдавна не са между живите. Когато се омъжи в тази къща, майката на Тимотей имаше гарваново черни коси като тези на сестра й Анастасия, която тя доведе със себе си. Приличаха си. Но баща им, богат, постоянно пътуващ гръцки търговец, възпита Анастасия в Италия, а сестра й Катена в Гърция, в Солун. Спомням си, госпожа Катена имаше прекрасен глас, който се променяше като пламъка в огнището. Сутрин, щом излезеше на слънце, започваше да пее. Като че ли излагаше гласа си на слънчевите лъчи. Вечер я чувах тихо да пее от брачната постеля на мъжа си. Това беше чудно пеене, прекъсвано с въздишки и стонове. Но мене не можеха да измамят, бързо разбрах за какво става дума. Господарят Медош обичаше тя да пее над него, докато правят любов. През някои вечери искаше бавни, тихи припеви като този "В деня ми два пъти се здрачава..." или "Тишина, когато синьото цвете мълчи...", в които всеки стих е като морска вълна. Струва ми се, че онази вечер, когато Тимотей беше заченат, тя простена песента "В ризата тиха на утрешни движения..." А през това време сестра й Анастасия седеше в стаята си с броеница в ръце и слушаше. Но и тя не можеше да ме измами. Тогава аз бях млада и сетивата ми слухтяха на всички страни като хрътки. Броеницата не й служеше за молитва. Затова и не я носеше в църквата. Седеше в тъмнината и премяташе зърната на броеницата, спомняйки своите минали любови там, в Италия. Всяко кехлибарено зърно си имаше име. Име на любовник. Някои още нямаха име. Чакаха бъдещето да ги кръсти. Не трябваше да чакат дълго. Не беше и чудно. Анастасия имаше очи като два пръстена. Аз тогава още не служех при нея, само при мъжа на госпожата, господаря Медош, но всички знаят какво стана после. - Аз не знам. - Госпожа Катена, майката на Тимотей, загина в дуел. - В дуел? Във втората половина на 20-ти век? Срещу кого? - Срещу друга жена, която искаше да отнеме любимия й. - Боже Господи! Знае ли се нещо за нея, за онази другата? - Естествено, че се знае, ти носиш обеците й и така още веднъж всичко остава в семейството. И понеже и двете са покойници, за това може да се говори... РАЗКАЗЪТ НА СЛУГИНЯТА СЕЛЕНА Както ти казах, другата жена беше госпожица Анастасия, по-старата сестра на госпожа Катена. Ти видя портрета й при върха на стълбището, от дясната страна. Господарят Медош, бащата на Тимотей, не устоя на прелестите на тази красавица, която спеше в гарвановочерната си коса като в черна постеля... Съдейки по всичко, съществуваше някакъв таен начин на споразумяване между господаря Медош и балдъзата му чрез ястията, които сервираше на масата за вечеря. Всеки ден. Анастасия издаваше нареждания какво ще се готви и специалитетите, които приготвях под бдителното й око, бяха нещо като любовно обещание за това какво ще се разиграе тази вечер в постелята й, ако господарят Медош я посети. Трудно е да се каже, но можеше да се долови, че едно от наслажденията предвещаваше чорбата от бира с копър, друго - заек в сос от касис, а някое трето - вино с подправки от плодове. Вечерите всъщност бяха нещо като любовни писма. Очите на господаря Медош заблестяваха по oсобен начин, когато по нареждане на госпожица Анастасия сервирах на масата миди St. Jacques, гарнирани с гъби. Какво е ставало след тези вечери в ложето на госпожица Анастасия, аз не знам, но Катена беше отчаяна, побеля за една нощ от ревност и така побеляла бе портретирана по времето, когато вече носеше Тимотей... В сънищата човек гази в калта точно толкова, колкото и на яве. Когато дойде моментът, господарят Медош изпрати жена си да роди в Сараево, където по онова време живееше баща й. След като Тимотей се роди и госпожа Катена се върна в ложето на мъжа си, можеше да се очаква, че страстта към балдъзата му ще се угаси както много други страсти в живота на хората. Но връзката между господаря Медош и балдъзата му Анастасия не прекъсна. Госпожа Катена беше силна и енергична жена. Реши да предприеме решителни стъпки и да защити семейството си. Една вечер, когато Анастасия поръча миди St. Jacques с гъби, без да знае, че госпдин Медош няма да бъде в Котор, госпожа Катена изнесе на масата вместо миди кутия със семейните пищови на мъжа й. Напълни ги и открито каза на сестра си да избира. Или веднага, още тази нощ, да напусне завинаги Котор и да остави семейството й на спокойствие или в зори да се срещнат на дуел. Това не беше на мода и по мое време, а още по малко в тяхно, мисля, дуелите, дори и между мъже. Госпожа Катена обаче беше решила да разчисти нещата в дуел със собствената си сестра... Анастасия гледаше Катена с хубавите си неподвижни очи и тихо попита: - Защо в зори? А след това високо добави: - Взимай пищовите и веднага слизай на брега! Тогава аз вече служех и на Анастасия и въпреки нежеланието си трябваше да присъствам. Спуснахме се към морето през "Портата от смет". Забихме между два камъка на брега една стара сабя, която взех от стената вкъщи и на нея закачихме фенера. Духаше Юго, студено-врял оребрен вятър и на два пъти изгаси огъня. От дъжда и вълните нищо нито се виждаше, нито се чуваше. Взеха пищовите, обърнаха се с гръб една към друга и към фенера и аз трябваше да броя, докато направиха десет крачки. Имаха право на два изстрела една след друга. Най-напред стреля госпожа Катена и не улучи. - Сега стреляй добре, защото следващият път ще те улуча - провикна се тя през вятъра към сестра си. Тогава Анастасия се изправи в целия си ръст, полека обърна цевта на оръжието към себе си. Застана така за миг, след това целуна пищова си в отвора и стреля в сестра си. Уби я на място. С целувката. Събитието бе потулено. Казаха, че било нещастен случай. Пренесохме тялото в къщата, казахме, че пищовът гръмнал, когато госпожата чистела старото оръжие на мъжа си. Не е необходимо да ви казвам как господарят Медош прие това. В началото не знаеше къде са му устата. После махна с ръка и каза: - За престъпление, извършено, когато духа Юго, дори и съдът изрича по-леко наказание. Вероятно е сънувал, че е млад, кой знае, но се примири и се сдобри с балдъза си. А и какво можеше да направи? Мълчахме и той, и аз заради детето. Защото след смъртта на Катена сестрата на покойната пое детето и остана да живее в къщата Врачен. Тя отгледа Тимотей. Когато напуснаха Котор, госпожица Анастасия се върна при баща си и отведе момчето със себе си. Гледаше го като майка. Живееха заедно в Италия, докато момчето не отрасна малко и господарят Медош не го взе при себе си в Белград. Тимотей понесе много тежко тази раздяла и мисля, че все още страда за това... Казват - завърши разказа си старата слугиня, - че омразата на живите се превръща в любов на мъртвите, а омразата на покойниците в любов на живите. Аз не зная. Знам само, че за щастието човек трябва да е надарен, трябва да има слух за щастието, както за песента или за танца. Затова си мисля, че щастието е наследствено и може да се завещае. - Не е вярно - рязко казах аз - щастието не е наследствено, то се гради: тухла по тухла. Всъщност, по-важно е как изглеждаш, а не дали си щастлив... 3. На следващия ден открих в едно чекмедже чифт копринени ръкавици, а в едната от тях шишенце с етерично масло. На шишенцето пишеше нещо, което не разбрах: "Io ti sopravivro!" - "Ще те надживея!" - преведе ми Селена надписа на шишенцето. Когато го помирисах разбрах, че това е същият парфюм, който бях усетила на Тимофей. Той и леля му Анастасия ползвали едни и същи мириси. Не му казах нищо. Но той, като че ли забеляза: - Леля сигурно би била щастлива, ако знаеше, че моето момиче носи нейните кожи и рокли. Те са тука сега. Мисля, че нейните неща ще ти стоят отлично, защото фигурите ви си приличат. Всъщност, това видяхме още в Париж... И така започнахме да ровим из долапите и гардеробите на старата сграда. Полуразпаднатите скринове, които старите собственици или моряци бяха донасяли от далечните си пътувания все още бяха пълни с прекрасни неща. Обикаляйки къщата, се натъквахме ту на огромен скрин, ту на пътна чанта или пък на корабна каса с железни обръчи и дубровнишки брави. Една ракла с вещи на леля си той беше донесъл със себе си от Италия в Париж, а от Париж - тук. От нея измъкна и ми предложи да облека едно кожено палто от полярна лисица... Стоеше ми като излято. - Твое е - пошепна той и ме целуна. След това ми подари куп ръкавици на леля си без и с пръсти, много тънки, така че върху тях можеше да се сложи пръстен. Подари ми и голям сребърен пръстен за палеца на крака и аз го носех, когато ходех боса. - Когато му дойде времето, ще получиш като подарък и нови ухания. Но засега не. С Тимотей беше интересно. Евице, ти знаеш колко съм непрактична в домашните дела. Тук той започна да ми показва разни умения. Научи ме как може да се яде с два ножа, научи ме как да гримирам с арабски бои краищата на стъпалата си, как с черен лак за устни да мажа устата си. Изглеждах страхотно. Започна да ми дава часове по готвене. Косата ми настръхна, когато се научих да правя чорба от бира с копър, заек в сос от касис, а след това миди St. Jacques, приготвени с гъби. Учих старателно всичко, но готвенето оставях на Селена. Той беше малко разочарован. Когато веднъж го попитах къде в Котор бих могла да направя косата си, той ме сложи на един диван, взе вилица и нож, подстрига ме за миг и тук на дивана, преди още да успея да се погледна в огледалото, ме облада. В огледалото видях, че с новия път, който направи в косата ми, си приличаме като две капки вода с леля му. - Кого всъщност той обладава тук, мене или леля си Анастасия? - запитах се аз. Най-приятни бяха вечерите, когато, веднага щом се запалваше, фенерът от Тунис разстилаше шарени персийски килими по тавана. Вечерите, когато гледахме от душата, а чувахме от тъмата... Седяхме в градината, която се намираше зад къщата, на нивото на първия етаж, примижавахме в тъмнината и ядяхме сладки градински праскови, мъхести като топка за тенис. Гризнеш ли - имаш чувството, че си захапал мишка за гърба. Тук, на етажа, във високата трева растяха плодове, лимон и лют портокал. Над нас се редуваха нощи - всяка по-дълбока и по-просторна от предишната, а зад стените се смесваха вълни, мъжки и женски говор. В каменното ехо до нас от града достигаше звук на стъкло, метал и порцелан. Една сутрин му казах: - Миналата нощ те сънувах. Дали някога насън правиш любов с мене? - Да, но това не съм аз. - А кой? - Няма отговор на този въпрос. Ние не знаем кой сънува нашите сънища. - Плашиш ме! Как така няма отговор? Кой дава отговорите? - Трябва да се слуша водата. Едва когато водата изговори името ти, ще разбереш кой си... А в съня си ти не си онзи, който сънува, ти си онзи другият - сънуваният. Защото сънищата не са във функция на хората. - А на кого? - Душите си служат с нашите сънища като спирки по техния път. Ако в съня ти кацне птица, това значи, че някоя лутаща се душа си е послужила със съня ти като с лодка по своя път, за да преживее още една нощ. Защото душите не могат да плуват през времето като живите... Нашите сънища са шлепове, пълни с чужди души и сънуващият ги превозва... - Значи - заключих замислено аз - няма стари и млади сънища. Сънищата не остаряват. Те са вечни. Те са единственото вечно нещо, което човечеството притежава... * * * Спомням си как един друг път, на Иванден, когато, както казва Тимотей, времето три пъти спира, аз го наблюдавах крадешком. Лежеше в леглото и гледаше в тавана, който беше покрит с разтворените ми като ветрило шарени фустани. И тогава почувствах как нещо чудно замириса. След това видях как се измъкна гол в нощта, излезе на празния бряг под горичката и влезе в топлото море. След като поплува малко, обърна се по гръб, разшири ръце и крака, изплези огромен език и облиза с него носа си, както правят кучетата. Тогава видях, че е напрегнат и като риба всеки миг изплава от вълните. И си спомних отново как ме учеше, че може да се гадае с гледане в мъжкия член. Вещите жени така предричат ще родят ли дете или няма. Лежеше неподвижен в солената морска влага и се оставяше приливът и вълните да люшкат члена му и като жена с ръка, като някаква мощна любовница, да изцедят семето му. Най-после видях как хвърли хайвера си в морето и заспа върху прилива, който го понесе към Пераст... 4. Веднаж, когато се прибирах уморена от скитане из палата, стори ми се, че прошареният портрет на госпожа Катена, майката на Тимотей, ме гледа чудно от рамката си. По-чудно от преди. Беше онзи миг на здрача, когато на небето се смесват птици и прилепи, а Юго внезапно връхлита в стаята и завърта краищата на килимите... Всъщност в къщата, по-точно между мене и Тимотей продължаваше напрежението. И тук той се държеше така, като че ли ме е видял за първи път в деня, когато дойдох с китарата да му дам първия урок по музика. Като че ли никога в кръчмите на Гърция не съм разкопчвала с крак под масата панталоните му. - При тези аз супа с вилица ще сърбам - мислих си уплашено - възможно ли е да не ме е познал? - питах се аз. - Обичаш ли ме? - казах. - Да. - От кога? Помниш ли от кога? Той ми показа през прозореца хълмовете над Котор. - Виждаш ли - каза - горе, на планините, има сняг. И ти си мислиш, че там е само един сняг. Но не е така, там има три сняга и това ясно и лесно може да се види и различи оттук. Единият е ланският, другият - онзи, който се вижда малко под него, е предланският и онзи - горният, е от тази година. Снегът винаги е бял, но всяка година е различен. Така е и с любовта. Не е важно колко е стара, а дали се променя или не. Ако кажеш моята любов вече три години е същата, знай, че любовта ти е умряла. Когато престане да се променя, настъпва краят. Тогава сложих в телефонния му секретар една малка касета, донесена от парижкия ми телефон и я включих. От нея от огромна отдалеченост прозвуча пресипнал мъжки глас: "Последните три нощи в Босна прекарах на тавана на една изоставена плевня, в която настаних войниците и танка..." Можеш ли да познаеш кой говори? Нима не познаваш гласа си от Босна? - попитах го аз, но той мълчеше. В отчаянието ми хрумна едно ужасяващо, но неудържимо намерение. Казах на Селена, че утре за вечеря сама ще приготвя заек със сос от касис. Слугинята занемя от учудване, но въпреки това отиде да купи всичко необходимо. Преди вечеря пошепнах на Тимотей какво ще значи изнасянето на заека на масата в постелята ни тази нощ. И изпълних обещанието си. От тогава той внимателно се вглеждаше в ястията, които му приготвях и чакаше вечерта с блясък в очите. Една сутрин ми подари лодка, пълна с цветя. Миришеха през солта и дъха на морето... Дните минаваха прекрасни и слънчеви, къпехме се, ядяхме хвърлена бързо в горещо олио риба, събирахме миди. Веднаж той поряза средния пръст на лявата си ръка от ръба на една мида. Изсмуках кръвта и бързо му мина. Ядях смокини от ръката му и те носеха аромата на онзи странен парфюм. Вдъхвайки го, струваше ми се, че чувам мислите на Тимотей. Най-после разбрах, Тимотей продаваше старата къща. И си казах: - На тебе какво ти пука? Удари вилицата в лъжицата и се свиркай! Важен е Тимотей, а не къщата. Ако това изобщо е той. При тази мисъл кръвта ми се заледи в жилите. Когато той излизаше по някаква работа, аз продължавах да скитам из празните одаи. На една поличка със спално бельо намерих прекрасен предмет от изгланцано дърво и жълт метал. Това беше старинна кутия за писане, която някога капитаните носили със себе си на дългите си плавания. В кутията имаше стар корабен дневник, при това съвсем празен. Сложих в кутията свои дреболийки, писма, картички, както и малките подаръчета, които ми беше давал Тимотей. Тези дни намерих на дъното на едно друго сандъче кехлибарена броеница и старинен корсет от бяла коприна. Беше бродиран със злато и се закопчаваше със стъклени копчета. Корсетът на леля му с монограм "А". С банели от рибена кост, той беше от онези корсети, които можеха да се носят над килоти или без тях и придържаше чорапите с гумени жартиери. Взех го и реших да изненадам Тимотей с него. Тази вечер аз приготвих на Тимотей миди St. Jacques с гъби, а след вечеря сложих над дланите и зад ухото си малко от парфюма му "Ще те надживея". Навън духаше Юго, зад някаква каменна стена се кикотеше жена. Гласът на Тимотей пробиваше смеха й. Пееше песента, която аз го бях научила, ако, разбира се, не я знаеше от преди:
След това отиде да измие зъбите си с мед. Когато легна в огромното женско легло, в кревата за трима, аз се появих, облечена само в корсета на леля му Анастасия. Лежеше гол, гледахме се като омагьосани, членът му беше някак си четвъртит и приличаше на огромен нос с два добре усукани мустака отдолу. Аз се обвих около него и когато страстта ми достигна кулминационната си точка, отметнах глава и почти се вцепених от страх - пред мене в златна рамка в корсета си и със зелените обеци на ушите си стоеше чернокосата му леля Анастасия, само че картината се движеше в любовен ритъм. Това беше огледалото, поставено над леглото, в което аз не познах себе си. Но кулминацията неминуемо идва и тръгне ли, не можем да я спрем. В мига, в който той хвърли семето си и ме оплоди, аз цялата побелях, превръщайки се просто за секунда в онази, другата жена, носеща името Катена, докато чернокосата красавица, лелята на Тимотей - Анастасия, изчезна завинаги от огледалото, от леглото за трима и от действителността... Беше като че ли ме беше оплодила майка му. 5. Дни наред лежах в шок. Селена напразно ми месеше чукано сирене, от което растат косми и бозки. Косата ми остана бяла. Избягвах огледалата. Излязох на брега и се огледах във водата. Бях бременна. И най-после се реших да го попитам: - Нима си ме забравил? Нима наистина мислиш, че съм учителка по музика? Кога ще престанеш да се преструваш? А той каза: - Продадох къщата. Напускам Котор. Ще дойдеш ли с мене? - Направи ми дете и сега ме питаш ще дойда ли с тебе? - Затова те питам. - Няма! Няма, докато не признаеш, че в Париж ти си измислил и платил онази обява, искайки цветът на косата и всичко останало да отговарят на моите! Признай, че след това си изрязал обявата от вестника и сам си я пуснал в пощенската ми кутия на улица Filles du Calvaire! Кога ще признаеш, че заедно учихме математика при мене в Париж? Кога ще признаеш, че ми писа от Босна през войната? Кога ще признаеш, че ми изпращаше от Италия телефонна касета със съобщения, които траеха часове? Кога ще признаеш, че непрекъснато се опитваш да овладееш седмата лекция на своя курс "Как лесно и бързо да се забрави сръбски"? Кога ще признаеш, че знаеш коя съм? Той се загледа във водата под западните порти на Котор и добави: - Ти самата не знаеш коя си... - Не ми отговори. Погледни ме! Нима не ме познаваш, любов моя, макар че побелях? Нима не ме обичаше в Гърция, върху гърба на белия бик? Вместо отговор той ми подаде малка кутия във формата на дървена камбана със шишенце вътре. - Какво е това? - попитах аз. - Казва се "Розата на Кипър" - "Rose de Chypre". Който умее да чете мириси, ще ги прочете и ще знае, че любовта продължава, докато трае миризмата в това шишенце. Това е етеричното масло, което ползваше майка ми Катена. Ти побеля, значи си го заслужила. А побеля, защото и двете се бореха за тебе. Исках да видя коя ще те привлече на своя страна. Изгуби те леля Анастасия, която, без да те познава, толкова се трудеше около тебе още в Италия. Но внезапно те спечели една солунка, майка ми Катена. - Какво говориш? - Опитвам се да отговоря на въпроса ти - дали знам коя си? - Моят въпрос беше - спомняш ли си за мене или не? Но аз ще те подсетя. И тогава извадих от джоба си кълбо тъмночервена вълна. Знаеш ли какво е това? Това е твое и ти ми го подхвърли през прозозреца. - Никога не съм виждал това, което държиш в ръцете си. - Така ли? Тогава аз размотах кълбото и на дъното му се показа бележката, която ми беше изпратил и която аз не исках да употребя. - Знаеш ли този телефонен номер? Това тук в кълбото е номерът на твоя телефон. Този същият, който даде в обявата, по която те намерих. Ще признаеш ли сега кой си? След като се пречупи в себе си, той най-после каза: - Хайде да опитаме с отговора на въпроса ти... Спомням си - продължи той - в някои трудни моменти от живота си съм забравял имената на хора, жени и деца около себе си. Тогава прибягвах към една хитрина. За да не изчезнат съвсем, пишех тези имена във водата. Може би водата ще даде отговор на въпроса ти. - Водата? Бълбукаш ме! - Водата може да се научи да говори. Ако я издебнеш, когато не спи. Защото водата и спи, и говори. Като хората. Или по-точно като жената. Мога да я науча да изговори някое име. - И проговорила ли е твоята вода? - Не е. Не умее да изговори френското ти име. Водата изобщо не може да говори френски. А тази не може да каже и моето. - И какво ще правиш сега? - попитах го аз и го целунах по рамото. - Нищо. Оставих на водата да ти измисли друго име. Име, каквото водата ще може да изговори. - А твоето? Дали водата ще кръсти и тебе? - Да и сега ще чуеш това име. Научих водата да го произнася. Тогава се спуснахме от моста до водата, той помести един камък и каза: - Добро утро, хубава вода! Водата започна да клокочи, като че ли пие. След това бездната съвсем ясно произнесе тайното ми име, която ме обгори като огнена миризма. Водата каза: - Европа. - А твоето име? - казах уплашено на Тимотей. Той премести един друг камък и прошепна:
Тогава водата отново проговори. Сричаше дума по дума. Чуваше се съвсем ясно. Неговото тайно име: - Балкан - каза водата. - Какво значи това? - попитах аз Тимотей. - Това значи, че не съм успял да овладея седмата си лекция - каза той. Тогава Тимотей Медош се появи пред очите ми и ми се струваше, че за пръв път го виждам. Погледът му беше обрасъл в лишеи, плевели и плесен. Изглеждаше, че го боли, когато гледа. Помирисах го. Нямаше никаква миризма. Не миришеше нито лицето, нито косата, нито ризата му, нищо на него нямаше миризма. Не се чувстваше дори мирисът на пот, нито мирисът на мъж, нито мирисът на жена... - Добре, мило мое - казах му аз - сега отново знаем кой е кой в цялата тази приказка. И време е от това легло за трима да изчезнеш ти, защото бебето вече е тук... Сега знаех какво трябва да направя. Върнах на Тимотей подаръците му, сварих му чорба от бира с копър и го напуснах завинаги. Не взех нищо от къщата Врачен. Дори и моите дреболийки и спомените, които сложих в капитанската кутия за писане. Така завърши моят "Път във високата трева". Същият този ден, след обяд, се върнах сама у дома, в Париж.
1. Aтмосфера, породена от едно съвсем спокойно и тихо състояние на морето. [обратно] 2. На сръбски Врачен значи върнат - бел. пр. [обратно] [Следва]
(с) Милорад Павич
|
