Инфаркт

Превод: Русанка Ляпова

Бе слънчево пролетно пладне, напомнящо неузрял плод.

Човекът вървеше, загърнат с юрган, почти изхлузил се от калъфа си. Наложи се да пристегне юргана през чаршафа, за да не се свлече съвсем. Стигна до Байлоновата пиаца, полупразна по това време, и зацепи направо през единия й край, за да съкрати пътя до църквата в посока към Ботаническата градина. Няколко закъснели продавача му подхвърлиха присмехулни поздрави и той забърза, усещайки, че юргана не успява да прикрие голотата му.

- Тоя е правен на гладно! – подметнаха подире му. На изхода от пазара, до последните сергии трима продавачи му пожелаха добър ден и в първия момент той не ги отличи от останалите. Но единият от тях, висок и кокалест, та чак стол да сковеш от костите му, се приведе към него и го запита:

- Далече ли идеш, друже?

Другите двама също се приближиха и човекът почувства страх. С крайчеца на окото си забеляза как зад тях по улицата преминаха хора със сини униформи и за секунда си помисли – няма да посмеят, там е милицията. Всъщност униформите на мъжете, които вече бяха потънали в някакво учреждение, наистина бяха сини, но на главите им имаше низамски фесове. В този миг мъжагата се приближи до човека и с умело движение, със скоростта, с която би сграбчил муха, пъхна ръката си под юргана и го опипа. Като кокошка или прасе на пазара. Човекът поиска да го удари, но ръката на мъжагата вече бе навън, той бързо подуши пръста си и се засмя. Очевидно по този начин бе получил някаква информация за жертвата си. Стоеше обърнат към слънцето и човекът успя да го огледа по-добре: беше от хората, по чиито лица се лепят паяжини, с тридневна брада като че ли е в траур, говореше с акцент, като едва-едва свързваше изреченията на езика, с който си служеше:

- Айде с нас. Ше тъ задържим мънинко, пък след туй си карай пътя…

В този миг най-ниският от тримата рязко се обърна и се запъти към мазето на една от близките къщи. Набитата му фигура пораждаше впечатлението, че изобщо няма глава, а вместо това на върха на врата му бе поникнала малко коса и до нея от двете й страни растяха две уши. През това време третият продавач бе заобиколил човека откъм гърба и той разбра, че непознатите вече изпълняваха плана си – доста бързо и отработено, без да ги е грижа дали е съгласен с тях. Поиска да се нахвърли отново върху мъжището, но усети, че ако го стори, юрганът ще се свлече и се напъна да извика. Викаше, докато викът му не го събуди…

Лежеше увит с юргана (онзи същия от съня), бързо се облече и си приготви закуска… Отхапваше едри залъци, но докато ядеше, нещо страшно непрекъснато се връщаше в съзнанието му, както се връщаха и залъците. Имаше почти физическото усещане, че някъде сънят му продължава и че докато той тук яде, там, на някакво друго място, тримата продавачи от пазара го омотават в юргана, върху който ще го насилят в мазето.

Човекът се изправи, решен да прекъсне закуската и да направи няколко упражнения, за да се поразсъни. Отвори прозореца, нахлу свеж пролетен въздух, той се приведе няколко пъти, хванал накръст с ръце ушите си, като с лакти докосваше коляното на крака си. После взе малко хлебна сърцевина, сви дланта си и започна да мачка тестеното топче, като се заставяше да усети под връхчетата на пръстите си просто една топка, макар че пръстите му непрекъснато го осведомяваха за наличието на две хлебни топчици. И тогава се прозя. Зяпна и се вкамени от страх. Докато стоеше така с отворена уста, дочу гласове. Не знаеше откъде идват, но бяха ясни, шепнеха в някакво (съдейки по ехото) тясно помещение, чуваше се как краката на няколко души топуркат по стъпалата, влачейки нещо тежко.

- Пази главата – проговори съскащият глас с акцента и в този миг човекът престана да се прозява, а гласовете от онова място изчезнаха. Той зяпна повторно, но вече нищо не се чуваше. Очевидно можеше да упражнява контрол върху съня само ако се прозява истински. Иначе не. А там с него се случваше нещо ужасно, нещо, което не можеше да контролира, нито да го научи другояче, освен по този невероятен начин.

Човекът стана и тръгна на работа. Пътят му минаваше през Байлоновата пиаца и в първия миг се въздържа да поеме отново в посоката от съня. Но след това се реши. Пресече пазара точно в онази част, през която премина и в съня си и му се стори, че разпозна дребните търговци, които го поздравиха в съня му и които сториха същото и сега, като му предлагаха стоката си. Човекът побърза към последната сергия, като си мислеше:

- Ако видя сега и онези тримата, тогава всичко е пълна глупост и няма никаква опасност, защото съдейки по онова, което чух, докато се прозявах, сега те би трябвало да са с мен, омотан в юргана, в мазето до църквата.

И тогава го осени идея, която означаваше спасение. Той изтича в мазето до църквата и се спусна по стъпалата. В изпълнената с плесен тъмнина нямаше никой. Всъщност в ъгъла се търкаляше един мръсен юрган, но очевидно тук никой не бе спал. Успокоен човекът излезе навън на светло, протегна се радостно и се прозя. В мига, в който устата му бе още отворена, дочу вик. Вик, какъвто надаваме само веднъж в живота си, вик, който се превръща в истинското име на човека, и то най-често онова, което му се дава в неговия край, вместо в началото. Това беше вик, който отваря всички сетива, вик, който може да пререже гръкляна на онзи, който го изпуща като душата си. И човекът разпозна в този вик своя собствен глас. И забързания шепот на онези, които дишаха край него. И тогава отново затвори уста и всичко се загуби. Безвъзвратно. Напразно трескаво разтваряше уста, опитвайки се да повтори прозявката, протягаше се, докато с него продължаваше да се разиграва нещо, което бе извън неговия поглед и контрол, и той можеше само да си блъска главата над въпроса докъде се е стигнало в онази ужасяваща случка, в онова невидимо боричкане.

Седна както обикновено в трамвая и потегли с десятката към клиниката. Край себе си виждаше предимно познатите лица на онези, които всяка сутрин отиваха с него по същото време на работа. До онази част от прозореца, която се отваряше, този път седеше някакъв мъж, когото така в гръб човекът никак не успяваше да разпознае. В превозното средство беше задушно и човекът несъзнателно започна да се ядосва, че не знае кой е този, дето така упорито държи прозореца затворен. Ядът му нарастваше и на няколко пъти той поиска да стане и да види кой е този, дето не отваря прозореца, убеден, че ще го познае. И тогава внезапно се досети, че не го ядосва това, а нещо много по-важно. Нещо непрекъснато го бодеше. Най-накрая откри какво беше. В съня си, някъде из юргана имаше скрит нож. Нож, който през нощта в съня си трескаво се опитваше да открие в завивката, докато онези мъже се приближаваха към него. Все пак това бе сянка от надежда. Слезе на спирката край клиниката, влезе в лабораторията, седна зад микроскопа и започна да работи, както обикновено. По-точно да се прави, че работи.

- Какво ви е? Нещо сте пребледнял – забеляза един от лаборантите.

- Няма нищо – отговори човекът и се прозина. В този миг отново чу гласа с акцента, който не знаеше добре езика, на който говореше:

- Внимавай, може ножа да е в него… Дръж! Дръж го!…

Отрязъкът от звуци отново секна и човекът за първи път стигна до извода откъде бе всичко това, което му се случваше.

- Една прозявка, половин сън! – помисли си човекът. Щом се прозееш, завесата, която разделя сън от яве, лекичко се отмества. И през този процеп можеш, ако си насочил вниманието си в нужната посока, да съзреш нещо от успоредната действителност, в която плуват сънищата ни и денем, докато сме будни.

Но ако е така – продължаваше да разсъждава човекът, – то тогава нещата не са съвсем прости. Може би сънят дебне тази прозявка в засада като разбойник? Дали те ме губят от властта си, когато спра да се прозявам и когато съм съвсем наяве? – запита се човекът и веднага съобрази, че това е твърде вероятно, защото действието в съня му течеше страшно бавно. По-точно, на пресекулки. Той успя да закуси, да направи упражнения, да прекоси пеш пазара, да влезе в мазето, да седне в десятката, да обиколи до “Славия”, да слезе на болницата, а през това време те едва бяха успели да го пренесат през улицата и да го смъкнат по стълбите в мазето, опасявайки се, че има нож.

Значи не трябваше за нищо на света да продължи да се прозява. Това бе единственият начин да се отложи неминуемото, което бе на път да се случи. И човекът реши повече в никакъв случай да не се прозява. Нито сега, нито по-късно. Ако трябва, никога вече. Това решение малко го поуспокои и той приключи работата си, без да се прозее нито веднъж. Пи кафе. Хапна в една кръчма до Ботаническата градина, прибра се в къщи, полегна да си почине, като внимаваше да не задреме, но изтощен от впечатленията, които го изпълваха, заспа. Спа спокойно, без да се стряска. Събуди се, огледа се наоколо и за първи път се засмя.

- Глупости – беше първото, което изрече, като си спомни за кошмара от предишната нощ. Стана от леглото, направи си кафе и погледна вестниците. Тъкмо се канеше да отпие от кафето, когато отново се случи. Прозя се, преди да успее да разбере какво прави и веднага чу гласа с акцента:

- Ей го! Фанах го! – и отново вик! Този път чужд – Ръгна ме кучето! Давайте тука, давайте! С ей тоз ше го накажа! Че ма убива, ше го накажа! Давайте ми го ножа му! – викаше мъжището – Неговия нож ми го давайте…

И това беше всичко. Прозявката свърши, а с нея секна и звукът от съня. Човекът подскочи като опарен и започна да рови из къщата, за да намери ножа. Но ножът го нямаше никъде, като че ли в земята бе потънал.

- Невероятно – мислеше си той, – но аз като че ли съм уверен, че ножът го няма точно защото е там, в ръката на оня с паяжината по лицето и с тридневната брада.

Човекът се погледна в огледалото, нахлупи шапка така, че да скрива косата му, защото някак си бе започнал страшно да се бои от тази коса и излезе.

Седеше при Байлони в градината, където и на стените отвън висяха снимки, дипломи, сложени в рамки, и менюта. Вечеряше и пушеше. Беше твърдо решен да пали цигара след цигара и така да попречи на всяка възможност за прозявка. Беше решен да удържи. Съзнаваше, че мъжагата от съня му е тежко ранен и чака някъде, незнайно къде, с ножа в ръка, с неговия собствен нож, готов да прониже сърцето му, щом се прозее. А другите двама там в мазето през цялото време го държаха готов да бъде заклан като прасе. И реши да не им даде този шанс. Нощта изтичаше; на зазоряване се прибра в къщи, съблече се и легна. Заспа, събуди се, отиде на работа и нищо не се случи. Нищо не се случи и през следващите дни. В началото се страхуваше, а след това лека-полека започна да забравя. Има цели периоди от живота на човека, когато не го спохождат прозявки така, както има ветрове, които често не духат по цели седмици, та дори и месеци.

Пролетта се развихри, настъпиха дни, пълни с искрящ въздух, пленителни като бира с дебел слой пяна най-отгоре, и както е и с бирата, най-хубаво бе при първата глътка, а след това човек се изморяваше и от тези красиви дни, както се уморява и от глътките бира. Всеки следващ ден му харесваше все по-малко.

Една вечер човекът седеше в “Мадейра” с някакви свои приятели и от дълго време насам отново се изплаши. Помисли си: лошият сън трябва да се разкаже на някого, за да се изпълни на думи вместо на дело. И реши да разкаже своя случай и така да се освободи от него. В градината на “Мадейра” розите се спускаха по оградата току до чиниите на гостите и те отместваха цветята с вилици, за да поднесат хапките към устата си. След като се нахраниха, запалиха цигари, беше им приятно, човекът гледаше в своя събеседник, димът от цигарите им се сливаше, и започна да му разказва съня си. Историята беше завършена, нощта приближаваше към средата си, човекът почувства облекчение, като че ли бе спасен. Събеседникът му слушаше сънливо края на историята и в един миг се прозя. И машинално, човекът, който бе разказал историята, се прозя с него. Съвсем кратко. Но и това бе достатъчно. Достатъчно за мъжището от съня му да се възползва. Човекът, който разказваше, усети как острието на ножа пронизва сърцето, по вида на болката дори разпозна формата на своя нож. Опита се бързо, много бързо да затвори уста, но напразно. Бе закъснял за част от секундата.

Човекът, който бе чул историята, вече беше мъртъв.