Билкарката

Превод: Русанка Ляпова

- Луковици, луковици! – чуваше се как всяка събота се провиква пред портите по улицата. – Билки, треви, луковици! – и предлага на жените, щом се скупчат наоколо й, като разтваря своите вързопи и бохчи, пълни с лековити треви, корени, билки.

Малка, сгърбена. Цялата в парцали и дрипи, със съсухрени, сгърчени нозе, не ходи, ами се влачи. Лицето й дребно, старо, покрито с големи бели косми. Устата и челюстите й целите обрасли в тези косми като с брада. Само очите й – големи, светли. Така омотана в парцали, накачулени около главата, та лицето й едвам се вижда, с тия свои вързопи и торби, пълзи и се влачи като някое кълбо по улиците, и току се провиква и предлага своите билки и треви.

- Луковици, луковици! Билки, треви, луковици!

Живее там горе, над Марковото кале, сред папрат и здравец, и все така чака да открие “разковничето”… Пък то е, разправят хората, нищо и никаква тревичка, ама отключва всички врати, и най-вече ония, дето е заключено някое имане, злато. И оня, който го има, богат бива, много богат. Пред него се всичко отваря. Парите, дето са закопани в земята, сами изскачат оттам, кога досегнеш с разковничето мястото, дето са закопани… Ей с тая тревичка се сдобиваш с всичко, що ти душа иска, що си човек помисли… Ама е мъчно да я намериш. Едва се помни, че тоя или оня намерил “разковниче”, че го имал. Затуй после много богат станал. Него само костенурка го намира и под езика си го пази. И само понякога, дори се не знае кога, лете, викат, по големите горещини, веднъж в годината го изпуска, ама после бърже-бърже, за час го хваща и пак го стисва под езика, никой да не го намери… Затуй хората никога не могат да намерят “разковниче”, нито да го имат. Затуй не са тъй богати, щастливи.

Пък тя искаше да е богата. И тя като ония, по-първите, най-богатите моми в селото да иде на събор. С волска кола, застлана с пъстра черга, край нея наредени пити, паници, тя пременена в нова, везана фуста, с пендари на гърдите… И тъй нагиздена, хубава да иде на събор, пък там да играе, играе… И да вземе, както правят сега, да си купи един чадър, че да го разтвори в колата. И тъй стиснала го отворен над главите на другите, да играе, играе, пък “парите” да подрънкват на гърдите й, везаната фуста да се пери и вие около снагата й, пък високите чепички с “преждило” да поскърцват.

Това искаше тя. Заради това избяга от селото, където бе слугиня и отиде там, на Калето, да търси “разковничето”.

…………………………………………………………………………………………..

- Ух, мари! – питат жените – не те ли е страх, ма, сам-саменичка там, и то на Калето, в гората? Пък и посреднощ, сама?! Знаеш, вълци има, пък и айдуци, селяци… Всекакви. Ще те убият.

- А, не! – брани се тя. – Никой не ме закача. Пък и нощем аз и без туй не спя. Седя си тъй и гледам насам, към вас, в града… – И да знаете – светна тя, като че ли щеше да им рече някаква радостна вест – колчав ви иде градът, малък, малечък; само се чернее… Пък аз гледам, и макар да е нощ, всичко виждам.

- Ами що правиш там, сама по цяла нощ? – плашат се те от нея.

- Нищо – продължава. – Нали тогаз билки бера? В глуха доба, кога гората, водата, всичко замлъкне… Кога тревата край мене почне да расте и камъните из гората запукат, е те, тогаз, в таз глуха доба, билките, виж… тогаз те от бога падат.

- Ами че как ги познаваш и виждаш нощем?…

- Виждам ги. Замирише, и аз ги усетя и ходя да бера. Ама те се крият. Не може всеки да ги види. Все по мъртвешки места растат. Мъчно се виждат, намират и берат. – И да ги увери, че е наистина тежко, разголва и им показва своите изподрани, кървави колене, по които се влачи и катери из горите, скалите и урвите, за да бере лековитите треви и билки.

- Ами що се мъчиш, мари, що не дойдеш тука, в града? – придумват я ужасени жените, като виждат изподраните й, кървави колене.

- А, не – съпротивлява се тя, – още не съм намерила разковничето. Кога го намеря – уверява ги тя, – тогаз ще дойде при вас… ще си купя и аз къща, пък земя, пък стока… да съм и аз като вас… Ама дотогаз, не ща… То аз и сега нямаше да дойда, ама хлебеца ми свърши… Нямаше. Не смея да оставя костенурките… Кой знае какво става с тях сега?…

И при мисълта, че може би точно сега от всичките костенурки, дето ги е насъбрала из планина и ги тъпче зад каменната ограда, зад която там, сред костенурките спи и самата тя, че може би точно сега някоя от тези костенурки, докато тя е тук, е изпуснала разковничето, пък нея я няма там да види и да го вземе… При тази мисъл веднага спира да проси, да предлага билки и припряно, почти уплашено почва да събира и затваря торбите, вързопите, и заедно с хляба, който са й дали дотогава, хуква, по-точно закуцуква нагоре, в планината, при костенурките, да варди и търси разковничето…

Туй разковниче й изяде главата.

След няколко години дърварите я намериха зад каменната ограда, в нейния костенурник, мъртва, сгърчена. Костенурките успели да се промъкнат през оградата и плъзнали из планината, а тя останала вътре и вече била започнала да се разлага, когато я намерили, мъртва.