Онова, което не се знаеше

Превод: Русанка Ляпова

Твърде рано и бързо успя да се изстреля от гимназиален учител до университетски преподавател; но се сгромоляса още по-бързо вследствие на непростимо политическо прегрешение. Бе принуден да подаде оставка. Така в началото на своите петдесет години, които за учените често са най-продуктивни, той се оказа пенсионер; случи се така, че почти по същото време почина единственият му син – току-що дипломирал се, на когото, както се казва, възлагаше големи надежди. С романтичен порив, който понякога е в основата на неговото призвание, издигна на гроба на сина си показно красив, скъп паметник, платен с хонорара от учебника, който по всяка вероятност му бе последен.

Сега живее съвсем уединено, през топлите месеци дори извън града, в малка виличка, построена някога като рамка на семейното щастие, което вече не съществува. Съществуват все още само стените и таваните, които постепенно губят цвета и красотата си, градинката, потънала в бурени, мебелите, които скърцат от студа и влагата, газената лампа, която пуши и смъди, защото тук нищо не се подновява. Няма защо. Това е прибежище, където времето се рони подобно на градското жилище, в което професорът се преселва през есента, когато захладнее непоносимо. Тогава замъква раницата с бельото, напоено с миризмата на робинзоновска пот, сред мълчаливите книги, които вече не чете. Чете само вестници; но – щом ги докопа, - дори и тях прелиства нетърпеливо, като прескача по цели страници и ги трупа пред себе си на купчини, както гладният болен храната. Търси в тях само неприятното. Приведен, със злобна гримаса се рови из злото, а след това гневно го предъвква и го цеди гнусливо между зъбите си пред смаяните си познати, които все още се спират да поговорят с него. Всичко се руши, всичко се разваля и гние; и като че ли сочи самия себе си – немарливо облечен, късогледо присвил очи зад демодираните очила, преждевременно побелял, неподстриган, нездраво затлъстял от безделие. Ако събеседникът му боязливо – и почти засрамен от своята добра и прилична външност – се осмели да възрази, професорът дори не го чува. Дори не вдига поглед към него, само сбръчва гнусливо топчестия си нос и продължава упорито, монотонно, с даскалски фалцет, който нито се издига, нито се снишава, да бичува и одумва хората, времето, институциите, към които всъщност принадлежи и неговият събеседник. Сякаш иска да се погнуси и от него, за да стегне още повече своята самота в оковите от неприязън и презрение – твърде вероятно предположение, като се има предвид, че пълното поражение често е измамен лек срещу всяка половинчатост. Гримасата му е непоколебима – злобна и гадна – и не слиза от лицето му, докато си тръгва бавно, прегърбен, сам, в своята износена, отесняла черна куртка – към къщи, в леденото жилище, където го очаква само жена му, също безутешно скърбяща, вероятно страдаща от главоболие, раздразнителна, ленива, непомилвана след загубата.

Всъщност аз помнех професора съвсем различен, от преди повече от двадесет години. По това време бях ученик и пътувах с автобус до някаква близка извънградска спирка, и тъй като автобусът бе препълнен, стоях прав през целия път, обърнат с гръб към посоката на движението, както ме бе притиснала навалицата от пътници. Точно пред мен седеше една двойка. Мъжът бе пълен, румен, светлокос, с топчест насмешлив нос. Жената беше много тъмна, слаба, с големи издължени черни очи и прекрасни зъби, които често проблясваха. Беше лято и прозорецът бе отворен, а мъжът бе облечен в бяла копринена риза с къси ръкави, които откриваха заоблените му ръце, посипани със светли петънца. С едната си ръка бе прегърнал жената леко през раменете и късите му посипани с лунички пръсти ту рошеха нейната дълга, чуплива, копринена коса, ту докосваха малкото й бяло ухо, ту тънката й неспокойна шия, ту се изпъваха доволни през прозореца, предоставени на разхлаждащия повей на вятъра. Вятърът и слънцето ги шибаха по лицата, ръцете, косите, а те непрестанно си говореха нещо, което поради бученето на мотора никой друг не можеше да чуе, и се смееха, без да забелязват останалите.

Но аз ги виждах добре. Бях ученик в началото на пубертета и гледката на тяхната самозабравила се взаимност пораждаше у мен парливо, жадувано предчувствие и някаква тъга по непостижимото. За мъжа знаех, че е преподавател в гимназията в нашия град и че наскоро се е оженил.

И сега, щом го видя, не мога да се отърся от онази, някогашната картина. Виждам го късоглед, прегърбен и затлъстял, подул се целия от жлъч, чувам монотонния му фалцет, а зад това не само че оживява някогашният ми спомен, а дори и неволно го подпъхвам - като картина за прерисуване под прозрачна хартия, - заменям го с онази юнска, окъпана в светлина, победна прегръдка. Разликата е смайваща, но за мен контрастът не се съдържа във факта, че тогава професорът е имал всичко, а сега няма нищо, а в това, че въпросното нищо още тогава е присъствувало неумолимо във всичко: в неговото и в нейното тяло е бил плодът, който щеше да умре твърде рано; в неговата глава и в мускулите му – кариерата, която щеше да бъде опропастена; а на всичко онова, което тогава бе прелестно и живо – днес го знам със сигурност – бе отредено да стане мъртво, сиво, горчиво, ялово. Но тогава никой не знаеше това: нито той, нито аз, нито дори и онова безлично нещо, в което се преплитат и преливат нашите пътища.