Пројекат Растко : Бугарска : Уметност

Соня Баева

Някои моменти от развитието на сръбската литература и творчество на Петко Славейков

Известия на Института за литература (БАН), кн. XVI, 1965, стр. 3-59.

Българската литература и нейната история имат свои особености, поради което не приличат на другите литератури. Както всичко живо, красиво и съдържателно, което съществуваше у нас по време на робството, така и тя, нашата литература, беше резултат на борбата за национално освобождение. Тя се роди, за да служи на народа, и поради това отрази неповторимото своеобразие на неговото историческо и национално развитие. Но нейното движение напред беше немислимо без благотворното влияние на близките до нас по историческо развитие, територия и език литератури.

Особено интересно е това взаимно влияние между славянските и балканските литератури през XVIII в. Както хърватската, така и сръбската, гръцката, руската и българската литература търпят общото влияние на европейския Ренесанс, който се проявява къде по-рано, къде по-късно в отделни заимствувания или подражания на едни или други образци. В същност това е закономерен творчески процес, който обхваща всички тези литератури и определя техните взаимовръзки.

Без едно внимателно и всестранно проучване на влиянията, които играят роля за развитието на новата българска литература, ние не бихме могли да проследим както нейното самобитно израстване, така и оня принос, който тя несъмнено дава в съкровищницата на славянската култура. Особено интересна в това отношение е ранната творческа дейност на Петко Славейков - неговата преводна и подражателна поезия. Тя бележи момент от най-плодотворното и ускорено развитие напред в българската литература. Не случайно още първите негови изследователи насочиха вниманието си към ранните му произведения, оценявайки повече или по-малко тяхното значение. Беше разкрита ролята на руската литература за формирането на Славейковото творчество. До голяма степен обаче беше омаловажена връзката на българския поет със сръбската литература. Тя се оценяваше като “случайна”, “временна”, “твърде незначителна” връзка, която заема “второстепенно място” в неговото развитие, защото през живота си и особено през първия период на своята писателска дейност поетът е бил в контакт само с второстепенни и третостепенни сръбски книжовници и образци. А от 1849 г., когато Славейков се запознава с руските поети, сръбската литература престава да упражнява върху него каквото и да е влияние.

Нашето изследване има за цел да покаже, че картината е значително по-друга.^[1] Преди всичко Славейков се запознава почти едновременно с руски, сръбски и гръцки съчинения, ето защо разграничението, което се правеше досега, не отразява действителното положение на нещата. Тук определящ фактор не е личната възможност на поета да се запознае с една или друга литература, а потребността в дадения исторически момент на културното и литературното развитие в България. Дори до края на Кримската война важно значение за развитието на новата българска поезия имат гръцките и сръбските писатели заедно с някои от по-ранните представители на руската литература, като Карамзин, Жуковски и Батюшков.^[2] В този първи период на Славейковото творчество по-съзвучна нему, по-близка до целите и стремежите му е сръбската литература; поради това, макар и да е далеч по-слаба от руската, нейното влияние се оказва по-плодотворно. Така например Славейков се запознава с Пушкин и Гогол още през 1848 г. Но какво заема от тях? От Гогол му допада “Тарас Булба” с неговата борческа, патриотична романтика, с народността и героиката, а от Пушкин превежда само едно-две стихотворения с ярко изразена близост до руската народна песен. Макар и почувствувал техния гений, до края на Кримската война в същност пред творческия поглед на Славейков стоят сръбската и гръцката литература с някои от техните най-характерни за момента образци.

С какво най-много допадат тези произведения на младия български поет? Преди всичко със своя народностен патос, със своя борчески, патриотичен, романтичен дух, със своя от нищо нестесняван сантиментализъм. Това са идеите, чувствата и стремежите, с които живее най-будната част от възраждащото се българско общество, младите български книжовници, самият Петко Славейков.

Спецификата на нашето литературно развитие в този момент се обуславя от националния подем и стремежа на народа да избегне насилствената асимилация, която все повече и повече застрашава неговото национално съществуване. Достатъчно е само да отбележим, че български език започва да се чува все по-малко в градовете, а литературен български език още не съществува. Но ако не при същите, то при подобни условия се развиват и останалите южнославянски народи, а също гърците, чехите и поляците. Така възниква своеобразната балканска и славянска взаимност през епохата на Възраждането. Трудностите по създаване на литературен език са големи. Често е трябвало да се заимствуват думи от родствени и най-близки по територия славянски езици, в това число и от руски, които влизат в литературния и говоримия език. Централно място в тия славянски взаимоотношения има високият национален подем. Той е в същност, който свързва нашите книжовници и писатели и с една чужда за тях по език и национална принадлежност литература като гръцката. Този национален подем е, който отправя погледа на Славейков към южнославянските литератури, към историко-патриотичните песни на Качич-Миошич или произведенията на Захари Орфелин, Йован Стерия-Попович и Доситей Обрадович. Нуждите на българската действителност тогава определят и характера на самите литературни връзки. Следвайки вътрешната логика в развитието на българската литература, Славейков съчинява любовно-сантименталните си песни - необходим етап от раждащата се българска поезия. Те я обогатяват със съдържание, което й липсва, създават българския поетичен език, гьвкавост и изразителност на стиха. И още нещо. Те създават и българската читателска публика, на която тогава са допадали именно такива песни-романтични и “чувствителни”.

Наистина колко верен е усетът на поета, колко тясна е връзката му с българския народ, колко ясно е съзнанието за духовно и културно развитие, за да може, след като не само познава статиите на Белински за реализма, против сантиментализма и романтизма в литературата, но е и напълно съгласен с тях, да пише сантиментални и романтични произведения! В това отношение близка нему е сръбската, гръцката и турската любовно-сантиментална лирика от 50-те години. Славейков не само обръща поглед към онези произведения, които стоят най-близо до нашето литературно развитие, но и взема от тях онова, което му трябва и което му допада. Той взема своето навсякъде, където го намери. Поради това може да се каже, той не превежда на български език Качич-Миошич, Стерия-Попович и Доситей Обрадович - той превежда рационализма, патриотизма и сантиментализма на сръбските писатели.

Славейков познава сръбската и хърватската литература не по второстепенни образци; той познава добре техните първи представители - Андрия Качич-Миошич, Христофор Жефарович, Йован Раич, Лукиан Мушицки, Захари Орфелин, Сима Милутинович, Вук Караджич, Йован Стерия-Попович. Връзката на българския поет със сръбската литература не е нито случайна, нито повърхностна. Поради това тя продължава да бъде плодотворна и след Освобождението. Това, разбира се, не намалява значението на голямото творческо въздействие, което упражнява върху него през всичките тези години руската литература, чието значение, особено за формирането на неговото художествено майсторство и идеология, става решаващо от шестдесетте години до края на живота му. Въобще ние нито може, нито трябва да отделяме едното влияние от другото.

Не могат да се нарекат “второстепенни” източници календарите и забавниците, които той чете, защото в тях най-рано и непосредствено е отразен народният дух, съвременните идеи, чувства и стремежи на народа. В тях живеят революционната романтика, сантиментализмът и критико-реалистичният дух на сръбското народно творчество, на националната сръбска литература. Там обнародват свои произведения най-изтъкнатите съвременни сръбски писатели. А, както ще видим, авторът на “Смешните календари”, от които Славейков най-много се е ползувал, не е някакъв неизвестен Винко Лозич, както се смяташе досега, а оригиналният и културен сръбски писател, най-яркият представител на своето време Йован Стерия-Попович.

Проследявайки отблизо въздействието на тези източници върху ранното поетическо творчество на Петко Славейков, ние бихме могли да установим не само сходства и различия (което не е и най-същественото), но бихме могли да видим движението на творческата мисъл на поета и онова ново художествено откритие, което се ражда в резултат на съчетанието на дадена идея с цял ред специфични черти на нашия литературен процес.

Историко-патриотична романтика Андрия Качич-Миошич

Първите сръбски книги, с които се запознава бъдещият български писател още като дете, са няколко учебника, между които и прочутата граматика на А. Мразович. От нея той учи още през 1835 г. по време на Велчовата завера. Намерил му я сам Велчо Джамджията, водачът на въстанието, обесен от турците през същата година. Между другото Велчо Джамджията се занимавал и с търговия на книги, които купувал предимно от Русия и Сърбия. През 1837 г. Славейков учи в Търново при даскал Иван Мерданчанина, сръбски възпитаник. Освен граматиката на Мразович този “високоучен” даскал предавал и някакво “человеконравие”- антропология, донесена от Белград. През 1840 г. прочита “Житие светаго Алексеа, человека божия” от К. Огнянович. Тази книга оставя незаличими спомени в неговата душа и дава тласък за по-нататъшното му развитие. Нейното съдържание иде от средновековната житийна литература, но предговорът й съдържа идеи от “История славяноболгарская”, което е една от причините за широката й популярност в България. Авторът й е сърбин, а и самата тя представлява в същност художествена преработка на едноименно съчинение от сръбския поет Викентий Ракич.^[3] Поради това в нея изобилствуват сърбизми. Под нейно влияние към края на 1844 г. Петко Славейков написал едно от първите си произведения - “Житие святаго Теодора Тирона.^[4]

Съществена роля обаче за възраждането и националното обособяване на славянските народи и по-специално на двата съседни народа - българи и сърби - през осемнадесетия век е имала историко-патриотичната литература, която се твори почти едновременно в двете страни и оказва своето влияние за развитието на двете литератури - сръбската и българската. Историческите съчинения свързвали тези литератури с традициите на миналото и заедно с това им давали ново направление.

Когато прочел Паисиевата История през 1842 г., едва шестнадесетгодишен, Славейков се срещнал отново със старата българска литература, с нейните най-изтъкнати представители, които той познавал добре. В нея са намерили отражение произведенията на редица старобългарски писатели, от които Паисий почерпил толкова много, за да напише своето съчинение. Но не само това. Срещата на будния младеж със забележителното произведение на Паисий Хилендарски имала и друго значение - тя е била среща с литературата на южните славяни, с южнославянския ренесанс, отразен в произведенията на част от най-забележителните му представители, като Мавро Орбини с неговата “Il regno degli slavi”, с която той стана баща на идеята за славянско братство,^[5] Андрия Качич-Миошич с неговото забележително произведение “Разговор угодни народа словинскога”, Павел Ритер Витезович с книгата му “Стематографиа”, преведена на славянобългарски език от Христофор Жефарович. И тези забележителни произведения на старата българска литература, и южнославянския ренесанс той видял в “История славяноболгарская”, отразени на фона на новото време, пречупени през погледа на Паисий, подчинени на една основна мисъл, на едно силно чувство. Онова, което за Мавро Орбини, за Качич-Миошич и Жефарович било общославянски патос, няколко десетилетия по-късно в книгата на Паисий добило строга национална насоченост. По този начин то станало оръжие за изпълнение на исторически неотложни задачи.

И още нещо. Ръкописът на “История славяноболгарская”, на който попаднал Славейков, бил направен от Дойно Граматик през 1784 г. Когато преписвал съчинението на Паисий, преизпълнен с патриотично чувство и любов към поробеното отечество, Дойно Граматик прибавил към него Стематографията на Жефарович с образите на българските царе и светии. Но и това не го задоволило. Той искал да прибави нещо по-силно, по-изразително за миналото величие на своя народ. Към текста на Историята той включил и две стихотворения от книгата на хърватския поет Качич-Миошич - песента за цар Крум и гръцкия цар Никифор (“Песня за царя Крума болгарскаго и царя Никифора греческаго, составлена неким песнописцем. Сего ради по сербски язик писанаю”) и песента за Владимир и Косара, дъщерята на Самуил (“Песня о царя Самоила и краля сербскаго Владимира и кралице Косаре, дъще царя Самоила. По сербски език”), вероятно преписани от някоя ръкописна песнопойка, Сам Дойно Граматик не знае автора им. За него той е “неким песнописцем”. Както изглежда обаче, известно му е било, че не е сърбин, че песента е преведена, защото отбелязва “сего ради по сербски написанаю”.

Така будният младеж и бъдещ български поет се срещнал за пръв път с произведенията на Качич-Миошич, които не само прочел и преписал, но те станали за него образец за художествено творчество. Освен тези две стихотворения в книгата на Дойно Граматик към Стематографията на Жефарович било прибавено едно тромаво и бездарно посвещение в стихотворна форма, написано от Павел Ненадович. Славейков и него преписал, като го променил и преустроил, за да възпее автора на “История славяноболгарская”, а и себе си заедно със своя приятел като нейни преписвачи и разпространители. Написано на лош език и лишено от каквито и да е поетически достойнства, това стихотворение ще е харесало на младия Славейков само с патриотичната си тенденция. Други чувства обаче събуждат у него двете стихотворения на Качич-Миошич. Те му допадат не само със съдържанието си, но и с художествените си качества. Тях той преписва внимателно на сръбски език. Това са първите художествени произведения със светска тематика, с които се среща бъдещият поет и които са изиграли забележителна роля в периода на неговото творческо оформяне.^[6]

По времето, когато Качич-Миошич пише своята книга (само няколко години преди “История славяноболгарская”, през 1756 г.), Далмация се намирала в най-тесни връзки с Италия, където подобно на Западна Европа било създадено цяло течение за изучаване на народните песни. Този дух, това историко-героично и романтично влияние било възприето творчески от дубровнишките писатели, поради което техните произведения, въпреки че били повлияни от италианската литература, останали самобитни, създадени преди всичко на основата на богатия народен епос и говорим език.^[7] Особено голямо значение придобила “Песнопойката” (както я наричал народът) на Качич-Миошич за южните славяни - едни доскоро преживели ужаса на робството, а други и дотогава под робство.

Повечето от песните на Качич били исторически и юнашки, с точно придържане към духа и размера на народната сърбохърватска песен. Благодарение на това книгата добила широка популярност. Нейният автор достигнал до сърцето на народа, който обикнал песните му така много, че те станали за него жизнена нужда. В предговора към едно от многобройните издания на книгата (1862, Загреб) се казва, “че през всичките тези години, от първото издание на “Разговор угодни”, името на Качич-Миошич се прославяло от град на град, от уста на уста по Далмация, Хърватско, Славония, Босна, Срем, Бачка, Банат, Сърбия и България, с една дума, “из Посавието, Подравието и Подунавието, от Синьото море до Черното море, от Велебит до прастарата Витоша, по балканските и старите планини, по които някога славният старец Орфей пял, а Марица река с радост му пригласяла...” А сам Качич отбелязва към своето издание, че написал книгата си, за да обезсмърти подвизите и патриотизма на южнославянските крале, банове и витези, заслужилите за славянския род юнаци. Тя трябвало да стане паметник за слава на дедите ни, пример за младите.

След като изброява имената на голям брой южнославянски или, както той ги нарича, “славянски” царе, Качич включва в “Разговор угодни” и много разкази за тях, събрани, както сам казва, “... из књигах латинских, талијанских и харватских, из различитих писмах, наретах, дипломах, дуцалах, атестатах, деворијах и сводоћбе старацах, редовниках и сватовњаках”^[8].

Това били в същност своеобразни исторически спомени и разкази, от които се ползували не само Паисий и авторът на Зографската история,^[9]но и повечето от славянските историографи през XVIII в. След тях следвали песни за стари далматински, сръбски, хърватски и български царе и национални герои. Особено популярни станали песните, които засягали борбата на славяните с турските нашественици и поробването им от тях. Такива са песните за Юрий Кастриотич Скендербег и Янко Сибинянин, за защитниците на Цариград и разни далматински, унгарски и дубровнишки юнаци, показали необикновен героизъм в борбата : против турските завоеватели. Тези песни са прослава на родолюбието и на смелостта. Интересно е още и това, че в тях има не само противотурска, но и противогръцка тенденция.

Из българското минало са дадени главно исторически разкази (за трима предводители и двадесет и девет крале). Освен тях Качич-Миошич е написал и четири песни върху моменти от българската история. Досега се знаеше, че тези песни са само две. И Юрдан Трифонов,^[10] и всичкй, които засягат след него този въпрос, говорят само за две песни с българска тематика - песента за цар Крум и песента за Владимир и Косара. А в същност, както казахме вече по-горе, тези песни са четири: 1) Писма од краља Владимира; 2) Писма од женитбе краља булгарскога; 3) Писма од Оруна и Ницефора; 4) Писма од Басила цесара. Във втората песен “ Писма од женитбе краља булгарскога” се разказва за женитбата на Люба, дъщерята на Стефан Урош, със сина на българския крал. Не минала обаче и година след сватбата, въпреки че им се родил син, той залюбил друга. Тогава княз Урош изпратил сина си с войска срещу българите. Станала голяма битка, в която сърбите поробили цяла България и отмъстили за поруганата, чест на кралската дъщеря.

Най-хубавата обаче от всичките четири песни с българска тематика е “Писма од Басилиа цесара”. В нея е описана смъртта на Самуил след ослепяването на войниците му от Василий. Живо и картинно е предадена прочутата битка, в която Василий успява чрез предателство да победи безстрашната войска на Самуил. Българите се намирали до река Челинка. Предадени за триста жълтици, те били нападнати ненадейно през нощта. Тихо навлезли гърците “у земљу булгарску”, прикрити зад зелени клони, които носели в ръце. Стигнали до реката, където заварили българите да спят безгрижно. Напили се с хладна вода и “на булгаре мецем ударише”. Повечето изклали, а останалите завели в “биелу Цариграду”, където им извадили очите (“черни очи повадише”). Слепи и окървавени ги изпратили в България. Когато Самуил видял ужасната картина, от жалост умрял. Така с предателство Василий успял да победи благородния и силен цар на българите Самуил.^[11]

Само три години след като била отпечатана, през 1759 г., книгата на Качич-Миошич претърпяла ново, разширено издание, което било посрещнато от хърватския народ с още по-голям интерес от първото. В него бил увеличен броят на песните - 137, докато в първото издание били само 41. Качич направил това, защото сам видял, че песните са, които допадат най-много на народа, и че именно те изпълняват в найголяма степен оная задача, която той искал да постигне със своята книга. Скоро второто издание се разпространило не само всред хърватите, но достигнало до сърби, черногорци и българи. А трябва да отбележим, че до края на XVIII и началото на XIX в. сърбите и православните хървати не знаели, че в Далмация и Дубровник има славяни. Първа книгата на Качич им разкрива това.

Едва през 1818 г. в Белград излязло първото кирилско издание на “Разговор угодни”. Дотогава песните на Качич се разпространявали в Сърбия ръкописно. Множество преписвачи сами ги променяли, допълвали и превеждали на кирилско писмо. Първото сръбско издание на книгата имало заглавие “Песнословка илити повест о народу словенском” - из књиге г. Андрија Каћића изведена и по образу, вкусу и глаголу сербском Гаврјилом Коваћевићем устроена.^[12] Ковачевич съкратил доста книгата. Издал само 20 песни, освен това направил някои промени в езика.^[13] Оттогава книгата е преиздавана на сръбски език няколко пъти от Йован Стерия-Попович, Данило Медакович и др.

Дойно Граматик преписал Паисиевата История през 1784 г., когато още не е имало сръбско издание на “Разговор угодни”. Явно е, че той е взел двете стихотворения от някой ръкописен превод на сръбски език. На тази мисъл ни навежда и фактът, че новият препис на Славейков показва известни различия в сравнение с текста в Еленския препис на “История славяноболгарская”.

Досега се знаеше, че Славейков е превел от Качич-Миошич стихотворението “Първа здравица”. Поради това, че не беше известно нищо за съдържанието на Самуилка, когато се говореше за първите стихотворни опити на поета, песента за Владимир и Косара беше останала незабелязана.

Ръкописите, на които попаднахме през последните години, ни помогнаха не само да разберем какво приблизително е било съдържанието на тази “безследно изчезнала” поема на Славейков, но и да установим, че тя е вдъхновена от песента на Качич-Миошич “Писма од краља Владимира”. От това става ясно, че в основата на първите Славейкови поеми “Крумиада” и “Самуилка” са залегнали двете стихотворения на Качич, записани в Еленския препис на “История славяноболгарская”. Тези поеми Славейков започнал да пише около 1842 г.и работил върху тях до1850 г. Те останали недовършени, а ръкописите им пропаднали.

Можем да си представим какво средище на българо-сръбско културно общуване е бил град Свищов през 1842 г., когато там учителствуват трима български просветители, тясно свързани с новата сръбска култура и литература - Неофит Хилендарски-Бозвели, Емануил Васкидович и Христаки Павлович. Там са се намирали техните библиотеки, в които освен черковнославянски и гръцки книги има, забележително за времето, издания на сръбската литература. Според думите на самия Петко Славейков “в частната библиотека на Неофит Бозвели се пазели всички сръбски издания до началото на 40-те години”. В други свои спомени поетът разказва, че в библиотеката на Емануил Васкидович, до която имал постоянен достъп, се намирали “освен гръцки книги доста сръбски, словеносръбски и словенски”, и то с такова съдържание, каквото дотогава той не бил виждал. “Защото - пише той - не знаех дотогава, че има книги с нечерковно съдържание.”

В Свищов Петко Славейков разширява значително не само своя кръгозор, но и своята художествена култура. Между онова, което вижда и прочита, поетът си спомня превода на Фенелоновия “Телемах” от С. Живков. Той му помага “да се запознае с тогавашното сръбско наречие”. Както вече казахме, младият Славейков учи от сръбски учебници, от които вероятно е запомнил отделни думи и изрази. А като имаме пред вид близостта на двата езика в края на XVIII и началото на XIX в., можем да си представим, че в Свищов освен черковнославянските и руските книги той лесно е можел да ползува и сръбските. Познанията му по гръцки език, колкото и да били добри, не ще са били още достатъчни, за да може да чете и разбере цялостно едно художествено произведение. Тук за пръв път той се запознал със сръбския превод на Омировата “Илиада”, която му направила силно впечатление.

Както е известно, ранните поеми на Славейков “Крумиада” и “Самуилка” са загубени. До нас са стигнали само отделни откъси от найранните им редакции. Ония ръкописи, които представляват части от “Крумиада”, ни дават известна представа за нейното съдържание и стил. От тях личи, че стихотворението на Качич е дало само “идеята” за написването на поемата. Освен историческия факт тук не е останало нищо друго от песента на Качич. Вдъхновен от темата на стихотворението, Славейков се опитва да създаде ново произведение - историко-героическа поема. Особено интересни за литературния историк са ония откъси от поемата, на които попаднахме, тъй като те ни въвеждат в творческата лаборатория на младия поет.

От кого освен от хърватския поет се е учил в тия години на идейно и творческо оформяне Славейков?

В библиотеката на Емануил Васкидович вероятно, а може би и между книгите, които чел по-късно, младежът открил руския превод на поемата на Торквато Тасо “Освободеният Ерусалим”^[14]. В тетрадката, където са нахвърлени първите опити за създаване на “Крумиада”, той е преписвал отделни откъси от тази поема, по които е пригодявал своята “Крумиада”. В началото на страницата е написал “Военни изражения от Тасса”. Поезията на Торквато Тасо особено много допадала на писателите от славянското възраждане.^[15] От него се е ползувал например украинският историограф Величко в своя Летопис, създаден в Киев през 1851 г. “Освободеният Ерусалим” отразява хуманизма на италианския Ренесанс. От нея се влияли Гьоте, Байрон, Батюшков, който също бил близък и любим поет на Петко Славейков през годините на Кримската война.

Освен произведението на Торквато Тасо, когато работил върху поемата си, Славейков имал пред вид и забележителната повест на Гогол “Тарас Булба”. Между ръкописните фрагменти от “Крумиада”, “Първа здравица” и други ранни историко-патриотични произведения на младия поет има бележка: “В една от поемите описанието на планината, както в Гоголеви Тарас Булба - описанието на степта”. Почеркът е същият, с който е преписано стихотворението на Качич-Миошич. Това е още едно доказателство, че около 1848 г. Славейков вече е познавал и Гогол. Изобщо още в първия период на своята творческа дейност Славейков е чел много повече, отколкото си спомня по-късно сам той в своите автобиографични бележки. В тази тетрадка и в запазените още няколко ръкописа от най-ранния период на неговото творчество той е отбелязал също името на Шекспир, превеждал е откъси от Омировата “Одисея”.

Така младият поет, изхождайки от “Песня за царя Оруна”, се мъчи да създаде една историко-патриотична поема, черпейки опит едновременно от българската народна песен и от редица славянски и други писатели, с чиито произведения е имал възможност да се запознае. Тук обаче трябва да отбележим, че между множеството книга, които е видял и прочел още през 1842 г. в библиотеките на Емануил Васкидович и Неофит Бозвели, младежът е отбрал само онова, което наистина е влизало в златния фонд на европейската литература. Тънкият художествен усет, който е проявил, говори за неговия несъмнен поетически талант.

Както вече казахме, през 1842 г. Славейков започва да пише и “Самуилка”. Първата и най-ранна редакция на поемата се загубила някъде в Букурещ, където младият й автор я бил изпратил за печат. По-късно, през 1849 г., той отново се върнал към нея и я работил до началото на Кримската война. Ръкописът, с който днес разполагаме, носи дата 18 март 1850 г., което значи, че е правен в Трявна. Той стои много по-близко до стихотворението на Качич, отколкото “Крумиада”. Нещо повече, по съдържание напълно се покрива с него.

При разработването обаче на това свое съчинение (както и при “Крумиада”) Славейков е ползувал повече източници. Най-напред българската народна песен (“двамата лика-прилика, като два стръка иглика”, “над гладко чело мраморно, от белий тъжец по-чисто”, “хубостгиздава” и др.) Ползувал е също и Омировата “Илиада” (в сръбски превод).^[16] Сам той разказва за впечатлението, което му направила тази велика творба на древногръцката литература. Като засяга тоя въпрос в едно свое изследване, Ал. Милев пише: “3а съжаление двете поеми са загубени (става дума за “Крумиада” и “Самуилка”) и ние не можем да знаем какво влияние е имала “Илиадата” при написването им”^[17]. Б. Пенев пък смята, че Славейков се е повлиял само от заглавието на Омировото произведение, защото по него време, още незрял поет, той не можел да го разбере. А истината е, че Славейков останал възхитен от Илиадата, “с нея лягал, с нея ставал”, както сам разказвал на своя син Иван.^[18] Почувствувал нейните художествени достойнства, той дори се опитал да използува прочутия похват на Омир, когато говори за красотата на Елена, и като него, вместо да “описва” хубостта на Владимир, предава впечатлението, което сръбският принц направил на Косара. Когато го видяла, тя останала “смаяна от чудната му красота”:

“Тя го е мълком гледала,
очи и не се насищат,
не може да се начуди. . .”

А Косара нарича “на хубост втора Елена”. Разбира се, всичко тук е още съвсем примитивно, несръчно, първоначален опит.

Ние сме убедени обаче, че освен този вариант на “Самуилка” Славейков е разработил и друг в съвсем различен план и тематика. Досега например ние попаднахме на около три различни по художествено изпълнение и форма преправки на “Песня о царя Оруна” заедно с известния и обнародван от самия Славейков едва през 1879 г. превод. Защо да не предположим, че е имало и още няколко варианта на поемата “Самуилка”, още повече, че сам поетът, когато говори за тази своя поема, й приписва съвсем друго съдържание - именно героично и патриотично, а не любовно-сантиментално, каквото е съдържанието на този вариант, с който разполагаме днес.

Третата поема, която Славейков писал по същото време и озаглавил “Кралев Марко”^[19], е разработена според българските народни песни и някои сръбски народни песни, взети вероятно от сборника на Вук Караджич. По-късно, около 1860 г., поетът отново е писал на подобна тема, което личи от един запазен ръкопис,^[20] озаглавен “Крали Марко в българските и сръбски народни песни - Правота Маркова”. Той също останал недовършен.

Около 1848 г. Славейков превежда и стихотворението на Качич “Песня о царя Оруна и царя греческаго Никифора”^[21]. В архива на поета е запазена тетрадката с преписа на стихотворението на сръбски език и първите опити на поета да го преведе на български.^[22] Този препис, правен наистина около 1848 г., не се покрива с преписа в “История славяноболгарская”. Той е съкратен чувствително. Това ни дава основание да предположим, че шест години, след като е преписал ръкописа на Дойно Граматик с Качичевото стихотворение, Славейков е разполагал с нов препис на “Песня о царя Оруна”, попаднал му неизвестно откъде. Нещо повече, ние бихме могли да предположим, че по това време той вече е имал на ръка произведението на хърватския поет поне в сръбски превод, тъй като до 1848 г. то било издадено вече няколко пъти на сръбски език. На тази мисъл ни навежда и още един важен факт - идеята на поета към 1850 г. да съчини песни за славното минало на българите, които да накарат “и онзи, който не е похващал книга в ръка”, да научи историята на своя народ, идея, която така успешно беше осъществил още преди много години забележителният хърватски поет. Има обаче едно обстоятелство, което ни смущава. Ако наистина Славейков е познавал “Разговор угодни”, не е било възможно да не му направи най-силно впечатление песента за смъртта на Самуил. Този разказ за един от най-вълнуващите моменти в нашата история трогва всяко българско сърце. Не е могъл той да не привлече вниманието и на патриотично настроения младеж. Когато за пръв път разчетохме откъсите на “Самуилка”, ние останахме учудени, че тяхното съдържание съвсем не се покриваше с онова, което сам Славейков пише за своята ранна поема, а именно че в нея той възпявал “подвигите на Самуила”. Това е един разказ за любовта на Самуиловата дъщеря Косара със сина на сръбския крал Владимир, който завършва с щастлива женитба. Не е ли този пръв вариант на поемата, направен по песента на Владимир и Косара, нещо различно от една по-късна разработка на същата поема, с друго патриотично съдържание, почерпено пак от песента на Качич? За съжаление обаче не сме попаднали нито на ръкопис от този по-късен вариант на поемата, нито пък на неин препис (какъвто предполагаме, че може да се намери в някои ръкописни песнопойки от епохата на Възраждането). Във всеки случай, както вече казахме, смятаме, че Славейков около 1850 г. е познавал книгата на Качич в сръбски превод.А сръбските издания не са пълни. Техните редактори често са ставали съавтори на Качич, съкращавали са стихотворенията му и са подбирали от тях само онова, което най-много би допаднало на техния народ. По време на краткото ни пребиваване в Белград имахме възможност да се запознаем само с изданието на Медакович от 1849 г. В него са поместени две от стихотворенията с българска тематика: “Писма од краља Владимира” и “Писма од женидба краља булгарскога”. Останалите две, именно по-характерните и героични песни, не са включени в сборника.

Как е превеждал и как се е ползувал българският поет от тези стихотворни източници?

Славейковият превод на “Песня о царя Оруна” е по-разгьрнат. Разказът се “лее” плавно, както в нашите народни песни и приказки. Поетът си служи с изрази и обрати, взети от говоримия народен език и българските народни песни (“пред боляри и пред господари”, “похвали се, люто се закани”, “туй, що думам, то ще и да стане”, “да погубя и старо, и младо” и т. н.). Начеващият български поет е нарисувал по-конкретна картина. Нейният колорит иде от характерната за българския народен език поетична образност. А така, както е написано стихотворението на Качич-Миошич, то може да бъде отнесено за подобно историческо събитие, което се е случило не само в България, но и във всяка друга славянска страна. В него липсва националният колорит. И наистина първата строфа на стихотворението си Качич-Миошич взема дословно от една хърватско-далматинска народна песен, посветена на юначните братя Мартинчевићи и Кларевићи, които се били храбро с турските поробители:

Фалио се Имбро капетане
у бијелу граду Имоскому:
“Погубићу два Мартинчевића
и два брата до два Кларевића.” ^[23]

Младият преводач прави тази картина по-конкретна и жива, като казва пред кого се хвали Никифор - пред болярите и пред господарите. Преди да погуби цар Крум и семейството му, той припомня, че ще трябва “да се сравни България със земята”, “да погуби и младо, и старо”, а това е вече друго. Тук участвуват и българите, и народът. Във втория стих Славейков вмъква един уместен епитет “ширен” към Цариград, който оживява представата за красотата на града и силата на Никифор.

Когато говори за България, Качич-Миошич свързва с нея само епитета “равна”, който не е точен, защото България е предимно планинска страна. И неговият млад преводач го поправя:

Да идему в равной Болгаріи,
да палимо села и градове

превежда

Та да минем скоро през Балкана
и да влезем в равна България.

Картината е по-правдива: за да стигнат до “равна България”, трябва да минат през Балкана. Стиховете:

Отидоша к равной Болгаріи,
пред нима е Круна цесарева,
дочакаше Орун на планина,
все изсече, никто не утече.

са преведени:

Присрещна ги Каран на Балкана
и пътя им изотзад захвана.

Разказът е по-близо до историческата правда, която младият поет знае от истории и летописи. Стиховете:

Никифора жива охватиша,
у той час му главу отсекоша

са преведени:

Никифора жив го уловиха
и както са самси той закани,
тъй имало със него да стане -
сам Каран му главата отряза,
високо я на вила набоди,
широко я низ войска разходи.

Картината е по-разгърната и по-образна. Неиният колорит иде не само от езика на преводача, съвсем близък до народния, но и от реалистичния начин, по който са предадени простодушната суровост и грубите нрави на времето. И за да смекчи и оправдае тази грубост, младият поет се опира на народната мъдрост “Който копае гроб на другите, сам пада в него” - победата е на страната на справедливостта. Той показва царя на българите като неустрашим, но справедлив воин. И още - Крум издига главата на Никифор, набодена на вила, не на сабя. Тази вила загатва на читателя една съществена подробност - че победата над гърците е нанесъл самият народ, който е използувал за оръжие вили и овчарски тояги. Такава, селска е била българската войска.

И накрая младият поет променя завършъка на стихотворението. Вместо да накара българите да пият “руйно винце”, той ги показва как вдигат “здравица”. Така той свързва края със заглавието на песента. От друга страна, тук отново се подчертава тяхното юначество и ненавистта им към врагове нашественици като безумния Никифор. По този начин се получава едно художествено по-разгърнато и завършено стихотворение, с подсилен борческо-патриотичен акцент.

И ако в този добър за времето превод виждаме грапавини, не всякога отшлифован стих, недостатъчно художествени изрази, ние трябва да имаме пред вид, че това са недостатъци преди всичко на българския литературен език от онзи период, отколкото недостатъци на поезията. Ако песента беше издадена през 1848 г., когато е била написана, тя би била нещо съвсем ново по форма и съдържание и никой тогава не би могъл да види в нея съществени недостатъци. Но макар и неотпечатана, тя е била разпространена в ръкопис, както и други ранни произведения на поета. Това стихотворение заедно с поемата на Добри Чинтулов “Двамата приятели”,писана приблизително по същото време, създало представа за образа на цар Крум, такъв какъвто немного по-късно го нарисувал и Николай Павлович и го пресъздал в пиесата си “Възцаряването на Крум Страшний” Добри Войников. Така залегнал в народното съзнание този легендарен образ, който води началото си от стихотворението на далматинския поет Качич-Миошич.

Що се отнася до заглавието на “Крумиада”, трябва да отбележим, че по онова време изобщо е било на мода да се поставят подобни на “Илиада” заглавия в руската и в южнославянските литератури. Както казва Белински,^[24] през периода на лъжекласицизма в европейската литература са смятали, че до края на света всички епически поеми ще трябва да се пишат по образец на Илиадата, дори да започват не иначе, а само с “Музо, възпей” или “Пея”. Та какво остава за нашия самобитен и саморасъл, както той сам се нарича, поет. В сръбската литература Негош написал поема “Слободиада”, Сима Милутинович - “Сербиада”. Защо и Славейков да не напише “Крумиада”.

Преводни произведения Посредничество на сръбската литература

Ако се запознаем с онова, което се е издавало в Сърбия през 50-те години на миналия век, ще видим нагледно една литература, която стои в голяма близост с нашата, при това достъпна в езиково отношение за българския читател. Разбира се, по него време и новата сръбска литература се намира още в началния стадий на своето развитие. Все пак по-благоприятните условия, при които тя се създава, й позволили да се разгърне с по-широк размах - през 50-те години тя има вече значителни постижения в областта на поезията и художествената белетристика. Трябва да имаме пред вид обаче и друго. До 1850 г. в Сърбия била извършена вече една извънредно полезна и исторически необходима дейност, преведени били редица произведения от западните литератури - италианската, унгарската, - от гръцката и от почти всички славянски литератури. Това били отделни стихотворения или произведения на някои от най-добрите представители на класицизма, сантиментализма и отчасти романтизма. Те не само подпомогнали ускореното литературно развитие на нашите западни съседи, но допринесли много за развитието на сръбския литературен език, в една или друга степен станали образци за сръбските писатели. Изобщо чрез тези преводни произведения редица по-напреднали литератури упражнили стимулиращо въздействие върху литературния процес не само в Сърбия, но и у нас. Много естествено, несравнимо по-голяма е ролята, която е играла руската преводна литература за нас, но не трябва да се подценява и значението на сръбската преводна литература. Дори някои руски книги, особено учебни помагала, са проникнали в този най-ранен период на културно и литературно възраждане най-напред чрез сръбски преводи. По такъв начин сръбската литература станала за нас едновременно “посредник” и “препоръчител” на някои от най-необходимите произведения за развитието на българската литература.

Да вземем само един пример - статията на Павел Йосиф Шафарик “Rozkvet slovenskeho pisemnictvi v Bulharsku”, която представлява труд от основно значение за българската литература. В нея големият чешки учен описва славната епоха на цар Симеон, когато българската книжнина стояла начело на писмеността на всички славянски народи. Тази забележителна статия, публикувана през 1848 г., се явява още същата година в сръбски превод (от племенника на Шафарик).^[25] На другата година тя бива преведена от сръбски и издадена у нас като отделна книжка.^[26] Заедно с Паисиевата История, отпечатана от Хр. Павлович под заглавие “Царственик”, Стематографията на Хр. Жефарович, Историята на Йован Раич, книгите на Г. С. Раковски и произведенията на Юрий Венелин тя изиграла огромна роля за повдигане националното съзнание на българската интелигенция в този толкова важен период от нашето културно и историческо развитие.

Все чрез Сърбия у нас проникнали различни разкази и повести, жития на светци и апокрифи, чиито първоизточници трябва да търсим още във византийската литература. Такова е например житието на Алексей, преработено на български език от Константин Огнянович. От византийски то било преведено на руски, оттам на сръбски (от поета Викентий Ракич), а от сръбски на български език. В България житието получило необикновено голямо разпространение и популярност. Както вече казахме, то става повод за една от първите стихотворни прояви на П. Р. Славейков “Житие на свети Теодор Тирон”^[27]. В своето детство Славейков навярно е чел още едно “житие” от същия сръбски поет Викентий Ракич, а именно “Житије свјатаго и праведнаго Йосифа Прекраснаго” (Белград, 1836). Между сръбските книги, на които е попаднал в Свищов или Елена (библиотеката на поп Андрей Робовски), той вероятно е чел същото житие преразказано от Милован Видакович (“Историја о прекрасном Йосифу на стихове составлена”, Београд, 1844). Основание за това предположение ни дава една бележка на самия Славейков, в която се говори, че неговият учител Пеньо Давидков наричал приятеля му Христо Драганов - Прекрасния Йосиф, защото бил кротко и хубаво русо момче, а него - Закхей, защото бил жив и немирен.^[28] От тази бележка личи, че още преди да отиде да учи в Свищов, Славейков е знаел кой е прекрасният Йосиф и кой е Закхей, чиито имена станали нарицателни между учениците на Пеньо Давидков. Известна на бъдещия поет била и повестта за Варлаам и Йоасаф.

Между първите произведения, които Славейков успял да обнародва, са стихотворенията “Търновски втори пожар”, “Новий Велизарий”, “Смърт Петракия Шишмана Видинца”, “Басня”, “Гробни надписи” “Надгробия”, “Елегия” и др., отпечатани все в “ Цариградски вестник” между 1849 и 1850 г. От същото време (годините от 1846 до 1850) в архива на поета се намират стихотворения за още един търновски пожар (“Търновски голям пожар”), две елегии и няколко похвални оди (за Венелин, Априлов).^{[29 ]}Не може да не ни направи впечатление, че на подобни теми са написани много съчинения и стихотворения в сръбската литература от 1800 до 1840 г. Там срещаме например книги със следното съдържание: “Спомен за потоп, кой е између 28 фебруара и 12 марта 1830 многа преградіа Бечка потопіо” или тромави “стихотворения”, в които се описват различни природни бедствия, доста много сантиментални “елегии” и “пастирски игри”. Напълно в същия дух и стил е и “Елегия” на Петко Славейков, обнародвана през 1849 г. в “ Цариградски вестник.”^[30]

През 30-40-те години в Сърбия била много популярна драмата на Марко Јелисејић “Велизарій”^[31]. Известно е, че Велизарий бил византийски (а не римски, както е писано там) пълководец, един от главните поддържници на император Юстиниан и неговата политика за възстановяване на робовладелската Римска империя. През 532 г. той потушил жестоко въстанието на населението в Константинопол, водил войни против въстаналите срещу Византийската империя поробени народи. Прочул се със своята жестокост и деспотизъм. Ако в сръбската литература тази тема е проникнала вероятно чрез Русия, у нас тя е дошла чрез Сърбия. С името на този Велизарий младият учител патриот нарекъл търновския гръцки владика Неофит в стахотворението си “Новий Велизарий”. Все тогава в Сърбия много обичали да пишат надгробни надписи и оплаквания. С тях признателният поет прославял делата на заслужили сръбски родолюбци, книжовници и полководци. Известният на Славейков Лукиан Мушицки съчинил “Ода блаженной жени Йоанна Раича” (1802). На същата тема писал и Ангел Стоянович “На смерт безсмертнаго Йоанна Раича”. Познато е и едно друго стихотворение, което възпявало патриотизма на сръбския историк - “Цвет на гроб Йоанна Раића”.

Подобно на споменатите сръбски писатели и Петко Славейков обича да пише стихотворения, в които възпява заслужили български патриоти и дейци. Той съчинява например стихотворение за видинския патриот Петрак Шишманов, дядо на Ив. Д. Шишманов, който имал големи заслуги като обществен деец в родния си град (“Смърт Петракя Шишмана Видинца”), посвещава ода на Венелин, надгробно стихотворение на Априлов, песен за тревненския първенец Никифор Даскалов,^[32] както и много надгробни надписи и надгробия. Ако обърнем кой да е сръбски календар от тези години, ще видим, че той започва и завършва с такива “стихотворения”. Очевидно тогава те са били просто “на мода”.

Тази “мода” идва и у нас от Сърбия или по-точно посредством нея. Образци за нашите доморасли книжовници били преводите на Йованович -”Новият Плутарх”^[33], или на Гаврил Попович (от немски език) - “Животоописание славни людій старог и новіег века” (1849), също преводът от гръцки на “Чудесата на Пресвета Богородица”, различните “огледала”, като това на Димитрий Дарвар^[34], “Историята на Синтипа философа”^[35] и “Краледворският ръкопис”^[36] (1851), “Историята на Александра Велики” (1851) и др. Да не говорим за многобройните сантиментални повести и разкази, преведени от немски, френски и други езици, едно специално изследване на които би представявало интерес.

Кои измежду тези произведения, повечето от които Славейков е чел, са оставили трайни следи в неговото творческо съзнание? Това са преди всичко преводите на Доситей Обрадович, особено Езоповите басни, “Илиада” на Омир и “Приключенията на Телемах” от Фенелон.

Както вече казахме, Илиадата (в сръбски превод) му направила дълбоко впечатление. Научил я наизуст. Тя станала за него образец и източник за естетическа наслада. От нея той се повлиял и когато писал ранните си поеми от рода на “Самуилка”. Дори след Освобождението Петко Славейков обнародвал (през 1881 г.) по-голямата част на първа песен. “Не ми е известно от какъв език е сторен преводът”- пише Боян Пенев. Това обаче била същата “Илиада”, която като младеж той чел с такова увлечение. И Боян Пенев правилно предполага, че преводът е правен по-рано от споменатата 1881 г.^[37]

Една от първите книги със светско съдържание, която Петко Славейков прочел в сръбски превод заедно с Илиадата, била книгата на Фенелон “Приключенията на Телемах”^[38].

Този политически и нравоучителен роман не случайно станал през XVIII в. най-много четената книга в Европа. В самата Франция той бил дълго време под възбрана, защото управляващите кръгове не без основание виждали в него остри сатирически аналогии с френския абсолютизъм от времето на Людовик XIV. Романът съдържал гневни тиради срещу “недостойните” за своя чин, “необичащи истината царе”, утвърждавал превъзходството на закона пред волята на монарха. Поради това, когато бил преведен на руски език (от поета Тредяковски), той спечелил на преводача си омразата на Екатерина Велика. Тя започнала да осмива превода на Тредяковски като недодялан, направен на лош език от един бездарен стихоплетец. Отрицателните статии наводнили печата и мнението, че произведението е бездарно и отегчително, станало общоприето. Това “общоприето” мнение обаче не се споделяло от Пушкин и Радишчев.^[39]

“Телемаха на Живкова”, както я нарича Славейков, била негова любима книга. Той я пазил у себе си дълги години - едно необикновено, луксозно издание, собственост на Неофит Бозвели. Но тази книга се харесвала не само на Славейков. Може да се каже, че “Приключенията на Телемах” била едно от най-търсените произведения в едва-що започваща да чете България.^[40]

Кое в този роман е допаднало най-много на любознателния младеж? Преди всичко предговорът му. Това личи от факта, че той нарича книгата “Телемаха на Живкова” - толкова тясно свързва с нея автора на предговора и преводач на книгата.

В началото на своя предговор Стефан Живкович цитира думите на Волтер, според когото най-ценното в романа било, че той поставял пред хората като най-висш идеал добродетелта. Но не само обикновени човешки добродетели е искал да възпита у подрастващото поколение на Сърбия Стефан Живкович, когато е решил да преведе “Приключенията на Телемах”. Той е искал да вдъхне в сърцето на сърбина патриотична гордост, да му покаже, че и на неговия “прост” език може да бъде преведена такава забележителна книга. Когато обяснява на читателите кой е Платон - ученикът на Сократ, който се е прославил със своето съчинение “За Републиката”,- той излага схващанията си за демократичното управление, за правата на народа. Изказва се и против самовластието. Сърбите, изтъква Стефан Живкович, нямат и не са имали книги като тази, а другите народи отдавна имат. Защо да няма и нашият народ? Той смята, че сръбският език може да изрази всяка мисъл. Онези сърби, подчертава той, които настояват да се пише на говорим сръбски език, “имат право - само по този начин ще се умножат и книгите, и науката, и просвещението. А този език е и по-богат, той постоянно се развива. Да се създаде литература на сръбски език е голямо и трудно дело, то не може да се извърши за кратко време и от малко хора. Колкото и да е трудно обаче, това дело е важно и полезно. “Почнете поне вие - се обръща той към патриотично настроените свои читатели, - които имате ум и желание и които не гледате с презрение на бедността и сиромашеството на нашия език, защото той в същност е най-богатият извор.” “И другите народи-продължава той - така са започнали. Не им е било лесно. А сърбите имат на помощ славянския език. Което няма в сръбския народен език, вие го вземете от славянския и го посърбете. Хората малко по малко ще навикнат на него и ще го научат. А защо да не употребяваме и някоя чужда дума, която вече е влязла в нашия език, а ние нямаме с какво да я заменим? Или елините, които имат своя език за най-чист и най-съвършен, нямат чужди думи в езика си, или в латински език няма елински, а в немски-латински? И все пак тези езици се смятат за съвършени.” “ Благоразумният читател-завършва той,- като чете “Приключенията на Телемаха”, ще си спомни, че по това време, когато съм превеждал, не е имало правила за това, как да се пише книжовно на сръбски език, и ще прости недостатъците на превода. Аз не се срамувам, ако ги поправи, и дори моля да ми се каже, ако някъде текстът не звучи добре на сръбски език. В този мой маловажен труд аз ще се радвам само на едко - доколкото съм могъл да бъда полезен на сръбския народ. Правил съм го, за да покажа моята любов и ревност към просвещение и добро.”

Този предговор е писан на 1 юни 1814 г. По онова време и в съседна България родолюбците се вълнували от същите мисли - и те търсели път, по който да поведат нашия народ, път към по-широко образование, трибуна, от която да възпитават националното самочувствие у поробените. Застрашавала ги голямата опасност на гърцизма, пуснал вече дълбоки корени в заможните среди у нас.

А през 1842г., когато тази книга попада в ръцете на родолюбивите ученици на Ем. Васкидович, когато у Славейков остава дори онзи “Телемах”, който бил собственосг на самия Неофит Бозвели, мъченик и герой за обособяването на българската национална самобитност, можем да си представим какво впечатление му е направила тя със своя предговор. Същият въпрос е стоял и пред начинаещия български писател: как да да пише, на кой български език - на черковнославянския или на говоримия? Младежът бил съчинил вече един акатист на черковнославянски език, опитвал се да пише и житиета. Но позивът и примерът на сръбския патриот Стефан Живкович му допаднал повече. Той дошъл да подпомогне собствения му избор, да оформи едно решение, което вече зреело у него и за което ще е допринесъл и примерът на Вук Караджич. Защото, трябва тук да кажем, преди да отиде в Свищов, Петко Славейков не харесвал да се пише на “прост” език (разбира се, трябва да имаме пред вид, че тогава той бил само 15-16-годишен). В една негова автобиографична бележка се казва, че не му допаднал “простият” език на Паисиевата История, от който много по-хубав бил например изящният и риторичен език на Неофит Бозвели.

Не случайно Петко Славейков и до късна старост си спомня за тази “забележителна” книга, така навреме дошла, за да му покаже, че и други са минали през неговите съмнения, че и други са виждали неправди и деспотизъм и че пътят, по който той, младият български поет, е тръгнал, е правилен. Разбира се, през 1842г. Телемах на Фенелон е останал вече доста далеч от съвременното европейско литературно развитие, а преводът на Живкович съвсем не бил толкова “забележителен”. Но, както казва Белински, често пъти забележително е не само онова, което само по себе си е забележително, а понякога и онова, което, казано в найподходящо време, служи на велика цел по какъвто и да е път и с каквито и да е средства.^[41]

В този момент, когато българските читателски среди не били подготвени за по-сериозно четиво, тъкмо такива романи били достъпни за тях - с интересно, приключенско съдържание, поучителни и сантиментални. Може смело да се каже, че именно на тия качества, които днес наймалко биха ни допаднали, се дължи голямото въздействие, което книгата е упражнила върху съвременниците на Петко Славейков, а и върху самия него. В сръбската литература тя имала значение на пионер, на книга, в която се утвърждава сръбският литературен език. Тя иде в услуга изцяло на момента, на нуждите на съвременната сръбска действителност и като такава изиграла блестящо своята роля.

Не е случаен и фактът, че с превода на Фенелоновия Телемах се е градил не само сръбският литературен език, но преди това и руският.^[42]

В досег с рационализма. Захари Орфелин и Доситей Обрадович

Както разказва в автобиографията си, след като напуснал Свищов, Петко Славейков започнал своите “скитнически години”. Той обиколил селата около Търново и на север от Балкана, учителствувал в Севлиево, Ловеч, Враца, Берковица, откъдето го изгонил софийският владика Паисий, този път не “с лошо”- дал му 300 гроша и го помолил доброволно да напусне града. Щом се видял с малко пари в джоба, “нещо твърде необикновено”, младият учител и смел патриот решил да продължи образованието си не другаде, а в Сърбия, която тогава била най-достъпна за него и чиято литература чувствувал най-близка. На път за Белград обаче го сварило писмо от майка му, която го молела да се върне в Търново, защото имала някакви семейни неприятности след смъртта на баща му. Така се осуетило това негово желание.

Ходил ли е Петко Славейков в Сърбия преди Освобождението? Сам той никъде не говори за това. В една бележка на Ал. Т. Балан^[43] се споменава, че “Славейков се отлъчвал в Сърбия или Австрия, за да търси наука”. Въпреки че тази бележка е доста неопределена, нейният автор не греши. През пролетта на 1851 г., когато вече бил двадесет и четири годишен, Славейков ходил в Белград. В това ни уверява писмото му, отправено на 7. IV. 1851 г. от Трявна до негови приятели в Цариград: “Като се завърнах из Београд в Сърбия, намерих Търновото, любимото Търново, пусто, пусто, думам, не от жители, но от родолюбци ... Умивах улиците на речений град с кървавите си сълзи и потайни въздишания се тесняха в гърдите ми...”^[44] Очевидно Славейков е бил развълнуван от националния и политическия подем на нашите съседи, до които полесно долитали тогава свободолюбивите идеи на осемнадесетия век.^{[45 ]}Именно това говори подтекстът на неговото признание, че след завръщането му от Белград “любимото Търново” му се сторило “пусто от родолюбци”^[46].

Най-близо до истината ни йзглежда предположението, че през 1851 г. Славейков ще е ходил в Белград за отпечатване на “Смесна китка”.

Белград Славейков посетил още веднъж през август 1886 г. на връщане от Виена, където се срещнал с Миклошич.^[47]

*

Според сръбския литературен историк Йован Скерлич най-забедежителни книжовници в Сърбия през XVIII в. са Доситей Обрадович, Йован Раич и Захари Орфелин.^[48]

Трябва веднага да кажем, че и тримата тези писатели са били добре познати на Петко Славейков. Той е чел произведенията им. Техните идеи му са били близки преди всичко затова, защото са идеи и на българските писатели Паисий Хилендарски, Софроний Врачански и Неофит Бозвели. Близък му е бил и онзи свободолюбив дух през XIX в. у нас и в Сърбия, за развитието на който те немалко са допринесли. Тези трима сръбски писатели заедно с Христофор Жефарович, Андрия Качич-Миошич и Йован Стерия-Попович допълнят до голяма степен изворите на неговото художествено образование, литературен вкус и писателски похвати.

С тези трима сръбски писатели той се свързва преди всичко чрез историко-патриотичните си произведения и чрез някои от бунтовните си песни и поеми. Близка до едно от първите произведения на Захари Орфелин е темата за поробена Майка България. Разбира се, тази тема младият поет вижда разработена най-напред в произведенията на своя учител Неофит Бозвели. С нея обаче той се среща и в сръбската литература. През 1852 г. Славейков обнародва в “Смесна китка” стихотворението “Тя”^[49]:

Вий чухте ли как плаче тя,
как дума, как нарежда,
с каква сърдечна тегота
към небо очи звежда?

Тази разплакана жена е Майка България, името на която поетът не смее да каже поради опасения от турската власт. За нея вече никой не мисли, “един не ще я помяне, един не ще я пожалей”.

Около това време е написано и стихотворението “Раздумване”, разпространено в ръкопис и обнародвано много по-късно (1871 г.):

Ти, майко мила, недей въздиша,
недей пролива сълзи кат киша;
аз зная, майко, че си много страдала,
живот спокоен не си познала.

Това стихотворение е било много популярно. Обичал го е и Бачо Киро. Той дори го допълнил с няколко стиха, които засилват революционната му насоченост.

Тези две, както и някои Славейкови стихотворения ни отвеждат към тематиката на Орфелиновото произведение “Плач Сербіи, еяже сыны в различныя государства разсеялися”^[50], първата печатна сръбска книга с антиавстрийска тенденция, в която е отразена мечтата на народа за свобода. По същото време в Сърбия излиза още една книга на подобна тема от неизвестен автор - “ПЕснь историческая, како су сербли сь турци на Косовомь полю побили се, на коемь полю сербска майка княза Лазара сь многими сынми сербскими изгубивши, и державе сербске конечно лишивши се, горке сузе пролива”^[51] (Венеция, 1762). Някои предполагат, че тя също е произведение на Захари Орфелин, но това не е доказано.

Споменатите ранни произведения на Петко Славейков показват родство и с поемата на Йован Стерия-Попович от 1825 г., озаглавена “Слезы, имиже Болгарія нещастіе лета 1374 сбившееся оплакивает”. В гръцката литература има също произведения с подобна тематика, написани от неизвестен автор. Така Михаил Арнаудов^[52] сочи като преки извори за съчинението на Неофита редица гръцки и сръбски диалози, между които един печатан във Венеция през 1815 г., със заглавие “Мати Сербіа и Сын Сербіи. Сербіе плачевное паки поробощение, лета 1813, зашто и как?”.

Пред нас стои един въпрос - дали тези ранни произведения на двете съседни нам литератури - сръбската и гръцката - са повлияли върху Петко Славейков пряко или пък косвено посредством “Мати Болгария”, варианти от която той познавал в ръкопис още около 1842-1843 г. Ние предполагаме, че освен произведенията и писмата на Неофит Бозвели той е познавал, ако не всички, то поне някои от произведенията на Йован Стерия-Попович и Захари Орфелин на тази тема. Трябва обаче изрично да подчертаем, че дори и сега още, в началото на своята творческа дейност, когато пише тези недообработени и недовършени произведения, той запазва доста голяма свобода, като възприема само идеята и мотива на произведението. Всичко останало - език, стил, тенденция и съдържание - са подчинени на новата българска действителност и отразяват особеностите на нашия бит и мироглед. Това са негови произведения, ако въобще може да се говори за тях като за произведения. Макар и съвсем незрели, те отразяват особеностите на Славейковото поетическо творчество и на едно ново историческо време, с по-изострени противоречия.

Захари Орфелин е бил в същност първият проводник на рационализма в Сърбия, предтеча на Доситей Обрадович и Вук Караджич по отношение на езика. Вук Караджич го поставял по значение пред Доситей Обрадович, а Йосиф Добровски писал, че сръбската литература започва със Захари Орфелин. Той бил самоук. Умрял беден и самотен. В своето произведение “Горестнньш плач славньш иногда Сербш...” той ни запознава с тежката съдба на сръбския народ под робството на Австрия, разкрива вероломството на новите господари и народолюбието на сръбските героични старейшини. Напада сръбските йерарси, които от властолюбие и сребролюбие са занемарили сръбските национални интереси, проповядва народна просвета, държи за употребата на говоримия език.

Ето някои откъси от поемата, от които личи, че тя е съзвучна на Бозвелиевата “Мати Болгария” и някои от ранните произведения на Петко Славейков:

Како стаде Сербіа славна и угодна,
са множеством народа бывша плодна,
пресилними цареви и храбри солдати,
сад у робство другима морала дати,
.................
Плачући ах, прегорко плачем се дан и ноћ
мою терзам угроб, ер я неимам помоћ
кои су ми однайпре добри друзи были,
сад су ми се велики врази появили.
.................
Ах! на жалост горкуми оста я без славы
Сербске мое границе и земле ридают,
что храбри ми витези туд непроезжают,
разорени градови, сви пусти већ стали.
.................
Уви мени несрећной! Гди су цари мои,
гди войводе преславне са храбрими вои -
едне чада у турской, а по свуда друга,
стенют люго, жалостно, ах прегорка туга!
По толикой я Слави и моіой храбрости
поруганна сталасам, о мое жалости!

Критиката, която отправя поробена Сърбия към своите синове, не е остра, авторът само вижда, че те не милеят за нея, и оплаква съдбата й.

Ако в това произведение на Захари Орфелин от 1761 г. за първи път в сръбската литература се чува плачът на поробена Сърбия, забравена от свои и чужди, то в поемата на Йован Стерия-Попович,^[53] писана шестдесет, години по-късно, ние се натъкваме на исторически реминисценции за поробена България, подсказани навярно от Историята на Йован Раич. В това негово произведение България се явява като “болгаров всЕх мати”. Тя, обърната към миналото, проклева Иван-Александър, загдето разделил царството и се оженил за еврейка. Поетът описва Търново през ония паметни години така:

О, пустое Терново! всех болгарских наших
до селе бо славою веліеи украшен.
Окрестными предели богатством укреплен,
От запада и востоку возносился еси
ныне, Шишман, с Турками сокрушил ти перси.
Плачете днес вси твари, холми и дубравы,
плачете дрва и горы, все селныя травы,
.................
Паде моя красота, утеха и слава,
угасися бо ныне Болгарска держава,
паде моя красота, паде солнце сіяйно,
паде моя надежда, сила и светило.
Докле аз нещастна с детми буду выши?
Призри на ме бедную, избави ми чада,
избави нас от сего врага ядовита...

Обърната към настоящето, Мати Болгария прави следната изповед за турските насилия:

Ныне турак жестоко мене угнетает,
чада моя яко волк овцы разхищает,
яко воду земную кров их проливает,
мечем, ножем, стрелами везде умерщвляет,
похищает державы, оскверняет деви,
попаляет огнем все, пленив гради, ниви...

Такава смела картина на турското робство през 1825 г. било невъзможно да се даде в печата у нас.

От кого поробена България да очаква помощ?
От кого ли надобно просити помощи?
Сестру мою Сербію едноутробну,
а також'и Грецію единозакониу?

Но те и двете “са загърнати от нощната мъгла”. Те също са нещастни и не могат да й помогнат. Едничката отрада намира Майка България в сълзите на своите деца, а едничката надежда в бога, когото тя моли да избави децата й от ядовития враг:

Една ест отрада выну слезы лити.
Ах, плачете, вси дети, безпределно плачете,
непрерывно ланити слезами омывайте,
багряныя одежди ныне совлецыте,
облечени черньми печали рыдайте,
плачи, рыдай, престоле, до днес кралей бывшых,
о, пустое Терново!.. .^[54]

Можем да си представим какво значение е имала тази поема на Стерия-Попович за патриотичното възпитание на българите, за повдигане на националното съзнание у нас. С ранните си произведения Петко Славейков е по-близък по дух до нея, отколкото до произведенията на Захари Орфелин. В недовършената творба на младия български поет, писана около 1850 г., можем да забележим някои сходни моменти с поемата на Йован Стерия-Попович:

Каква съм майка злочеста,
мойта ма рожба не слуша,
синове не ме познават,
дъщери не ме послушват,
един не мисли за мене,
засрамиха ми челото,
потъпкаха ми името!
.................
Спете, вий, прадеди,
почивайте от теглата си
вий, които ни в рабство оставихте.
.................
Ний просветихме Сърбия,
но сега на сме за нея
кат догоряла свещица,
кат угаснало светило.

Ясно е колко далечна, почти незабележима е приликата между двете произведения - тя в същност се изчерпва само в приблизително еднаквата тема. Но родство личи и в духа на произведенията, и в тяхната идейна насоченост. Наистина ние не можем да кажем със сигурност, че през 1850 г. Славейков е познавал произведенията на Йован Стерия-Попович, но редица моменти дават голямо основание да предполагаме това. Вероятно той е познавал поемата на Захари Орфелин и не е изключено да е чел “Слезы имиже Болгарія нещастіе”...

*

Славейков е познавал много добре и произведенията на Доситей Обрадович. Досега се смяташе, че той се запознава с Доситей Обрадович след 60-те години на миналия век.^[55] Но ние попаднахме на един неизвестен ръкопис на поета (част от неговата автобиография), който дава нови данни за живота му в Свищов. В него поетът сам пише, че през 1842 г. в библиотеката на Емануил Васкидович се запознал между другото и с произведенията на Доситей Обрадович: “Учител Манолаки освен в училището, дето се обхождаше доста вежливо с мене, често ме викаше дома си. Отвори за мене школската и своята библиотека, в която имаше освен гръцки книги, доста сръбски, словено-сръбски и словенски книги от такова съдържание, каквото досега не бях виждал. Това беше за мене откритие, каквото не бях сънувал. Защото аз не знаех, че има книги с нечерковно съдържание. Между книгите, що имах на разположение за прочитане, имаше много боклуци, но имаше и някои много полезни относително съвременната наука. Книгите на Доситей Обрадовича, Телемаха на С. Живкова... (тук листът е изцапан с мастило и не се разчита, б. а.-С.Б.), 12-томната всеобща история на Карамзина бяха ми настолните книги.”^[56]

Ще рече, Петко Славейков не само е прочел съчиненията на Доситей Обрадович още когато е бил на шестнадесетгодишна възраст, но някои от тях, като “Живот и прикљученія”^[57], “Совјети здраваго разума” (Лайпциг, 1784), “Езопове и прочих разних баснотворцев басне” (Лайпциг, 1788), “Собранија разних нравоучителних вешчеј” (Виена, 1793) и др., са станали за него “настолна книга”.

Подготвен вече от произведенията на Паисий, Софроний Врачански и Неофит Бозвели, пламенният младеж възприема свободолюбивите и демократични идеи на забележителния сръбски просветител. Особено му допаднали простотата и естествеността, с които били написани книгите на Обрадович, тяхната съвременна и общодостъпна тематика, близкият до простонародната реч език. Той не бил виждал дотогава нещо подобно, не знаел, че в едно литературно произведение може да се пише за всекидневния живот на обикновените хора, че писателят може да описва сам своя живот, и почувствувал колко интересно за не-укия българин би било едно подобно четиво в сравнение с всички ония акатисти, житиета и апокрифи, написани на неразбираем за него език.

Колко правилно Славейков е разбирал творчеството на Доситей Обрадович, можем да съдим от статията, която написал във в. “Гайда” двадесет и четири години по-късно, като изтъкнат вече български писател и общественик. Наистина днес не може да не ни направи впечатление голямата проницателност, верният художествен и политически усет, които е проявил Славейков по отношение на писателите и техните произведения. И много правилно отбелязва Ил. Конев в своята книга, “че оценката, която дава Петко Славейков на Доситей Обрадович, представлява най-проникновената му характеристика не само в нашия, но и в сръбския възрожденски периодичен печат”^[58]. Ето в що се състои според Славейков значението на Доситей Обрадович и поради кое той може да се нарече забележителен народен писател : “Голямата заслуга на Обрадовича се състои в това, че той сам разбрал и на работа показал как и с какво трябва да се пише за сръбский народ. Както що бе сам излязъл от народа, той всякога останал близо до народната точка на зрението, знаел народните нужди и недостатки и като разбрал отде трябва да се начене развитието на народните понятия, наченал да говори с този език, който бил право и непосредствено достъпен на народа... Той бил първият и непосредствен начинател на Сръбското възрождение. Началото било мъчно, но без да се гледа на противоречията, на Обрадович работата имала пълна сполука; всяка книга, написана по народен език, когото всякой разбирал, била новост и радост за народа и който имал някоя книга от Обрадовичевите, той я пазел като драгоценност.”^[59]

Най-важното за Доситей Обрадович според неговия български съмишленик е това, че той можал да намери истинския път към читателя, за което бил необходим покрай всичко друго и талант.

Колко правилен смятал Славейков пътя на Доситей Обрадович, личи по това, че през първия период на своето творчество сам застъпва почти същата тематика. Още в първите броеве на “Гайда” и по-рано в “Цариградски вестник” основоположникът на новата българска поезия обнародва части от своята забележителна автобиография. Подобно на Софроний Врачански той превежда и Езоповите басни.^[60] Пак там, в “Гайда”, Славейков пише поучителните разкази за дядо Дечо, които много напомнят по своето предназначение “Съветите на здравия разум”. Да не говорим какво място заемат нравоучителните приказки в “Смесна китка” или многобройните му преводи и оригинални произведения на тази тема след това.

В произведенията на Петко Славейков, както и в обществено-политическата му дейност, особено до 1870 г., проличават съвсем ясно както модерните идеи на Обрадович за широка народна просвета, за освобождението на жената и женското образование, така и възгледите му за църквата и духовенството. Идеите на Обрадович за църковна реформа съвпадали с просветителските идеали на редактора на в. “Македония”. Славейков никога не надценявал ролята и значението на черквата в духовния живот на народа. За него черковната борба била борба за национално обособяване, школа за възпитание на обществени идеали у българския народ. Училищата според Доситей Обрадович в новото време имат много по-голямо значение от черквата, но тези учители и училища би трябвало да отговарят на духа на новото време: “Боље је много једну паметну и полезну књигу с коликим му драго трошком, дати се да се на наш език преведе и наштампа, него дванаесет звонара сазидати...”, пише Обрадович. “Ный мислим и вервамы, пише Петко Славейков, че една книжка от “Бащин езык” на Манчева или един “Летоструй” от Данова, турени в ръцете на народа, има да принесат и принасят на народа ни по-голяма полза, отколкото трима владици могат да му принесат.”^{[61 ]}Гледището на Доситей Обрадович за калугерите споделя и Петко Славейков. Но то идва преди всичко от нашата действителност, от отношението на собствения му баща Рачо Казанджията и околната будна българска среда към тях. Идеите на Доситей Обрадович само изразявали онова, което вече живеело в душата на народа, където средновековните идеали отдавна били развенчани. Как са се пречупвали те през спектъра на българската действителност в Свищов, личи от една бележка на Петко Славейков към статията му “Много здраве от Гайдата до някои попове и кметове.” “На 1843 г., когато бях на Свищов да се уча, през есента, бяха дошли няколко калугери от Троянский монастир и ходяха из махалата да просят милостиня, че просяли и чорапи за св. Богородица. Васкидов привиква тези свети просяци частно да ги съветвува да не ходят да се подиграват тъй с името на Божата майка и да не унизяват тъй званието си. Но те не само не зеха от дума, но излязоха и фанаха по вън да го хулят като еретик и безбожник. Г. Васкидов се принуди тогаз да каже в черква на народа да не се лъжат от тези божяци. “Кажете им-казваше той,-че света Богородица пастърма не яде, вино не пие, а на троенските калугери кажете да не правят калцуни на св. Богородица, защото там, в Балкана, е студено и с чорапи не може ходи...”^[62]

Макар и да отразява едно по-късно състояние на Славейков, от тази статия може да се съди колко рано се оформят свободолюбивите и демократични идеи на младежа, какво значение е имала средата в Свищов, делата на честния възрожденски учител Емануил Васкидович. Възгледите, които Славейков по-късно развива и пропагандира с такъв публицистичен талант, се дължат не само на неговото дълбоко вникване в обществените и културните условия на нашия живот, но и на външно влияние, особено на смелата критика срещу нравствената развала в църквите и манастирите, срещу религиозния фанатизъм и паразитизъм на калугерството, които той видял в произведенията на Доситей Обрадович. През 1863 г. Славейков превежда едначаст от “Совети здраваго разума” на Обрадович.^[63] В нея се съдържа писмото на Доситей до Серафим, един калугер, недоволен от Доситеевите реформаторски и “разколнически” възгледи.^[64] В своето писмо Доситей осъжда заблужденията, невежеството и догматизма на Серафима. Той изтъква, че ако църковните обреди и церемонии не са свързани с нравственото възпитание на народа, те не са нищо друго освен суеверие. Според Доситей Обрадович религиозният морал трябва да бъде съгласен не само с евангелските истини, но и със здравия разум. Много показателно за това, че Славейков не само приема възгледите на Доситей Обрадович, но и сам от свой опит е достигнал до тях, са допълненията, които прави в своя превод. Той вмъква например един пасаж, какъвто няма у Доситей Обрадович, че решенията на вселенските събори не са и не могат да бъдат свети и неизменими. Хората служат на страстите, а не на бога - пише той, - защото не се придържат към християнското учение, изразено от Христа и апостол Павла, а признават онова, “което някои си събори така озаконили, че подир пак други инък за по-добре изменили”. И завършва съвсем еретически: “Сега ся най-много слуша това, що е рекъл този папа или онзи вселенский Патрик”^[65].

В своята студия, която е една от ранните му работи, Боян Пенев почти не забелязва връзката между Доситей Обрадович и основоположника на новата българска поезия. Без да предполага, че преводът е на Петко Славейков, Боян Пенев пише: “Той е доста волен, на места преиначен, и то тъкмо в духа на протестантското учение, но също и в свободолюбивия дух на новото време, на обществено-историческата обстановка в България по него време.” Въобще, както ще видим по-нататък, всичко, което идва от нашите събратя и съседи, което ни допада поради своя нов, прогресивен, възрожденски патос, поради по-различните обществено-исторически условия у нас придобива нова, по-целеустремена насоченост. Идейният свят на Петко Славейков, намерил израз в неговото творчество, като започнем от “Смесна китка” и стигнем до в. “Македония”, показва явно родство с Доситеевата практика, с просветителския, рационалистичен дух на неговите произведения. Наистина това са преди всичко идеите и духът на новото време, но все пак тях Славейков е видял най-напред и най-ярко въплътени именно в произведенията на големия сръбски просветител.

Забавници, песнопойки и календари

Освен произведенията на Доситей Обрадович в библиотеките на Емануил Васкидович и Неофит Бозвели, а по-късно в Габровското училище, в Търново и Елена, до библиотеките на които жадният за знания младеж е имал достъп, вероятно са се пазели и някои от така широко разпространените в Сърбия към 1850 г. календари и забавници. Те имали разнообразно съдържание: статии по въпросй из съвременната действителност (в предговора), съвети по благонравие, поучителни и “любопитни” разкази и анекдоти, патриотични примери, приключенски разкази, здравни съвети и накрая понякога стихотворения. Написани увлекателно, на говорим език, забавниците били в същност онова необходимо четиво за народа, което го извеждало от старата черковна литература към новата. Те били един вид дамаскини на новото време. Стихотворенията, поместени в тях, били близки по форма до народната песен, която предстояло да играе решаваща роля в развитието както на новата сръбска, така и на новата българска литература.

Традицията да се издават календари със смесено съдържание се създава рано. Един от първите е бил широко разпространеният и у нас “Вечен календар” на Захари Орфелин от 1789 г. в едно по-късно издание от 1817 г.; също “Календар сербский за лето 1795 с двеми особито важними и веселими песнами”; Јован Стејић “Забава за разум и срце”, Будим, 1831; “Календар за лето 1807, Будим, на крају има “Песњ на славу сербски юнака”; “Ружица, сербско-народний календар” - излиза периодически. Със същото име по-късно Петко Славейков нарича първото българско списание за жени, което издава в Цариград; “Зимзелен, сербско-народный календар” и т.н. От 1850 до 1860 г. в Сърбия се издават вече голям брой такива календари. Само Медакович редактира няколко: “Годишњак велики календар србски”, Нови Сад; “Ласта, малки народен календар”, Нови Сад; “Даница, календар... с юначкым и забавным песнама”, Нови Сад; “Шаљиво календарче” и мн. др.

Покрай онова забавно четиво, което ги прави достъпни за широките народни маси, в тези календари със смесено съдържание бил отразен духът на новото време, стремежът на народа към свобода и неговото високо национално чувство. Постепенно тяхното съдържание от “любопитно”, забавно и поучително се превръща във високо патриотично, облъхано с революционния патос на епохата. Така тези непретенциозни “календарчета” в същност станали носители на най-съвременната, найбудната народна мисъл и чувство, на отношението, което имал сръбският народ към животрептящите въпроси на времето. Много неправилно е те да бъдат подценявани. Често пъти най-добрите поети са публикували в тях своите най-близки до народната душа стихотворения. Те станали средство за патриотично възпитание на народа и именно затова се приспособявали към неговите вкусове и изисквания: забавни, за да увличат, и достъпни, написани на говорим език, със съдържание възможно найблизко до мечтите и стремежите на обикновения сърбин. Постепенно тези календари и сборници със смесено съдържание все повече и повече започнали да изпълняват функцията на периодичен печат. И не случайно както в Сърбия, така и у нас най-жизнените от тях прерастват в периодични издания. У нас от “Месецослов за българската книжнина” се роди списянието “Български книжици”, а от “Смешните календари” на Петко Славейков - първият хумористичен вестник “Гайда”.

Ние нарочно подчертаваме тази особеност на сръбските календари от началото на XIX в., че са актуални и политически насочени, която досега е оставала като че ли незабелязана, защото тъкмо тя според нас е “повлияла” най-силно на българския поет, тъй като се е оказала съзвучна на неговата душевна и мирогледна насоченост. Още по-интересно е да видим как у сърбите и у нас тази революционна романтика, съвсем закономерно впрочем, като се сблъсква с реалния живот, се охлажда с такава сила, че преминава в критика и дори в сатира. Така постепенно някои забавници и календари от поучителни и любопитни стават бунтовно-патриотични и накрая изпълват страниците си със сатирични произведения. Но за това ще говорим по-нататък.

Първите забавници у нас, които имат художествена стойност, са тези на Константин Огнянович^{[66 ]}- “Забавник за лето 1845” и “Забавник за 1846 г.” Те подобно на сръбските са с разнообразно съдържание. Тук се намират и стихове, с които К. Огнянович поставя началото на даскалската поезия у нас. Въпреки че са подражателни и говорят за липса на художествен усет у техния създател, стиховете на К. Огнянович имат известно значение за развитието на българското стихосложение и за обогатяването на тематиката на тогавашната българска поезия. В “Забавниците” на Огнянович са поместени стихотворения за миналата и новата година, разсъждения за човешкия живот, за един ослепен и хвърлен в кафез славей, стихотворения за пролетта, песен, посветена на един любител на виното- тематика, която срещаме във всички сръбски календари, както и в ранните произведения на Славейков. И тук, както в предговора си към “Житието на св. Алексей”, Огнянович засяга и социални въпроси. Стихотворението му “Смях и плач” е едно от първите стихотворения у нас с гражданска тематика, подхваната след него така успешно от Петко Славейков.

В тези свои произведения К. Огнянович се влияе от Викентий Ракич, Лукиан Мушицки и гръцките поети А. Суцос и А. Христопулос.^[67] Преобладаващо обаче е сръбското влияние. Както с “Житието на свети Алексей”, така и със своите забавници К. Огнянович се свързва пряко с Петко Славейков, той е негов предходник. Но въпреки че писателските начинания на К. Огнянович остават първи по време в историята на новата българска литература, той не успя да даде подтик, насока на новата българска литература, нито сам да създаде нещо по-цялостно и трайно, което направи Петко Славейков. Главна причина за това (освен липсата на талант) е, че Огнянович пренесе механично сръбската традиция у нас, че той беше просто подражател и колкото и да правеше всичко навременно, и колкото и условията в двете страни да си приличаха, той все пак не успя да проникне дълбоко в българската действителност.

Така започва българската традиция да се пишат “календари” и “забавници”, оттук я поема Петко Славейков. Сръбският пример му влияе в две насоки - първо, с формата и идеята на календарите и, второ - пряко, чрез самите стихове и другите художествени произведения, поместени в тях.

Ще се спрем най-напред на някои от тези сръбски сборници, които според нас са най-типични и най-ярко отразяват сходствата и различията в двете съседни литератури. Интересно е и отражението, което имат те у автора на “Смесна китка” и “Песнопойка”. Трябва да отбележим, че материалът, върху който сме правили своите наблюдения, не изчерпва тези сръбски източници - той представлява само онази част от тях, която имахме възможност да прегледаме по време на краткия си престой в Югославия. От друга страна, в архива на поета са запазени случайно до наши дни само две-три тетрадки с разни ръкописи на поета. Всички други, несравнимо по-много на брой, са загубени, а заедно с тях са пропаднали и следите за връзките на поета с литературата на нашите западни съседи. Но все пак това, с което разполагаме, е достатъчно, за да очертае една нова, по-точна картина за връзките на младия поет със сръбската и хърватската литература от епохата на Възраждането.

Кои сръбски източници е познавал Петко Славейков между 1842 и 1856 г. според нашите наблюдения?

Преди всичко той е познавал “Вечният календар” на Захари Орфелин.^[68] Особено интересен тук е предговорът, в който се изтъква, че неговият автор направил много за сръбския народ, но умрял в крайна нищета. Орфелин бил забравен от всички, “защото онези, които го обичат и биха искали да го почетат, сами се намират в голяма нищета, а онези, които могат - богатите, го ненавиждат така, както и той тях е ненавиждал”. Макар и беден, се казва там, Орфелин искаше да бъде полезен на своя народ и пишеше книги не за учените, но за простите хора. Той не искаше книгите му да останат затворени в библиотеките и да се четат от единици, но да бъдат отпечатани и разпространени “за обща полза”. Защото рядко се намира учен и богат, който би употребил перото си за обща полза, а някои от тях не могат и да търпят другите да знаят онова, което те знаят. Други пък са научили чужди езици и са посещавали “знатни” училища, където “почти мимоходом слушайки”, започват да се мислят за много нещо, да мислят, че нямат равен на себе си, да гледат отвисоко на другите, а още повече на своя роден език, без да могат каквото и да е да съчинят или преведат на него. Простият народ, като слуша техните “високословия” или често хвалби, вярва, че петдесет години на Парнас между музите са учили или толкова години в атинските или лакедемонските дела са се упражнявали и републики строили. За народополезни дела те пари не дават. Ето защо настоящият календар на Захари Орфелин не е за тези, “които са във всичко изкусни”, но за обикновените, неучените хора.

Каква точна и политически вярна характеристика е направена в този предговор на ранните представители на новата буржоазна класа в Сърбия! Написана приблизително преди сто и петдесет години, тази характеристика и днес звучи съвременно. Предговорът е на руско-славянски език и не се различава от езика, на който били написани много книги у нас.

Можем да си представим колко сроден е бил на българския поет този беден сръбски книжовник, който създава книгите си не за учените, но за простия народ, какъв отзвук са имали у него, възпитания в идеалите на Паисий Хилендарски и Неофит Бозвели, тези думи. Как те са разкрили и доизяснили онова, към което сам той е бил насочен с мисъл и сърце.

В същия календар, когато обяснява природните явления - гръм, буря, мъгла, - Захари Орфелин казва, че те не се дължат на някакви неизвестни сили, “защото всички въздушни явления са резултат не на друго, а на природата”. Не друго, казва той, трябва да изучим, но “познанието на естеството”, защото без него едва ли нашият живот би бил благополучен. “Без да бъде претенциозен, Календарът на Захари Орфелин е отразил в същност най-новото, най-съвременното за момента. Той е проникнат от рационализма на епохата. В него се дават също различни географски, физически, астрономически, химически и исторически познания, твърде интересни правила “за запазване на здравето”, които и до днес не са загубили своето значение. “Ако нямаш лекар, пише неговият автор, спазвай три правила - весело сърце, спокойствие на духа и умереност в яденето и пиенето, т. е. да ставаш винаги от трапезата полугладен.”

Не много по-късно, след като го е чел, сам Петко Славейков ще пише здравни съвети, ще разказва “приказки” на учениците си за това, какво е необходимо да правят, за да бъдат силни и бодри, ще създаде в своя вестник “Гайда” специална рубрика за полезни съвети. И неговата обществена и книжовна дейност ще бъде в съзвучие с мислите и делата на Захари Орфелин и онзи неизвестен книжовник, който така правилно го е оценил в цитирания по-горе предговор.

Както вече казахме, освен този календар Славейков е ползувал и голям брой други сръбски календари, песнопойки, годишници, както и най-добрите постижения на сръбската художествено-популярна литература между 1800 и 1850 г. С какво се характеризират те? Преди всичко със забавното си, поучително и научно-популярно съдържание. След това с множеството патриотични и бунтовни песни, написани в духа на народната песен, с любовно-сантиментални, както и хумористични стихотворения, загонетки, пословици, надгробия, похвални слова, басни и гатанки. Всичко това като тематика можем да намерим и в художественото творчество на Петко Славейков през първия период до 1865 г.

Особен интерес за нас представлява една книжка, за която сме убедени, че е била позната на Славейков през времето от 1845 до 1855 г. Това е т. нар. “Песмарница” на Радован Примович.^[69] Книжката започва с мото от Циприан Робер, в което се казва, че славяните имали хубави песни, но тъжни, защото в тях пеели все за своята национална беда-Тук са събрани сръбски историко-патриотични, революционно-романтични и сантиментално-любовни песни. Възпява се славянското единство, сръбският патриотизъм, красотата на отечеството, Белград, сръбският устав, сръбският революционен дух, който няма да позволи отечеството да бъде поробено и няма да засрами славата на сръбските герои, паднали за неговото величие. Всеки истински сърбин е “юнак” и нека цяла Европа знае това:

Песма народна

Нек Европа сва се чуди,
нека мисле о том люди,
зашто звучи срба слава,
зашт'та слави Дунав, Сава;
што е србин храбар свак,
што е правый срб юнак и т.н.

Друго стихотворение представлява диалог между Сърбия и сръбския юнак. Той й обещава, че ще даде живота си за нейното преуспяване и свобода. Тук се намират и две стихотворения - “Сърбин” и “Сръбкиня”, които са най-разпространени в песнопойките. Известни били като народни песни и претърпели най-различни редакции. Техен автор е Йован Суботич.^[70] Стихотворението “Сърбин” е посветено на сръбската патриотична младеж:

Я сам србин, србскій син,
име м' Радивой,
првый ми е завет тай,
с србством падай, стой!
.........
От отца ми остала
лепа дара три -
име срба, меч и крв,
што м'у срцу ври.
Од матере светый дар -
србскій език и олтар -
има свакій србскіи сын,
правый србсій сын.

Въобще Славейков е познавал доста от произведенията на Йован Суботич, но по всичко личи, че той не му е допадал. У Славейков има стихотворения, сходни с неговите само по идея.^[71]

Около 1849 г. младият поет се опитал да съчини стихотворение, подобно на Суботичевото “Сърбин”, но не го довършил:

Аз съм Петко българин,
същий български син,
български ще да чета,
греческия го неща.
...........
българи, от сън ся дълбок събудете,
вий момчета, търновчета ....

Следват още 11 стиха, които не могат да се разчетат.^[72]

Стихотворението на Суботич “Сръбкиня”- тя е сръбкиня, майка й е сръбкиня, баща й - сърбин, приятелката й - сръбкиня и любимият й - сърбин:

И кад будем умрети,
кћер ћумою заклети,
нека люби србина,
славног србина!

В Песнопойката на Радовен Примович има доста стихотворения с бунтовно съдържание, като “Глас србина” - идва час за свободата, хвала на сръбския юнак, който ще я защити. Хубаво и поетично е стихотворението “Желя за домовина” (има го и в други песнопойки). Далеч от родината младежът тъжи за нея. Погледът му гледа там на юг, където сега е затъмнено от сълзите, които нещастният народ пролива за милата си родина. Изпраща й поздрав по леките облаци, които идат оттам, за да му спомнят за нея. Той ги пита дали и те се отделят с такава тъга от нея. Но облаците не отговарят. Тихо плуват по небето. Не знаят за какво тъжи, кое му е мило...

Подобни стихотворения има у Петко Славейков и някои от тях остават между най-хубавото, което е създал - “Татковина”, “Тъга за родината”, “Родина”, “Жалба” и др. Без да имат пряка връзка с това стихотворение, те са отглас на едни и същи чувства, породени от сродна действителност. Стихотворението на непознатия автор, което ни нагюмня прекрасните Шевченкови произведения, е пропито с обич към Сърбия, от него лъха сръбски дух, а Славейковите стихотворения са преди всичко български - в тях като че ли се усеща дъхът на жито и хляб, на ябълки и прясна оран - дъхът на България.

Тук има и стихотворения, посветени на славянската взаимност и единство, като стихотворението “Браћа”. Всички славяни са братя. Родила ги е една майка. Те в крепък съюз трябва да бранят смело своя род. Да се борим за нашия славянски род, за нашата сладка народност! В “Марш народний” поетът също подканя съотечествениците си да защитят с борба своята народност. Да не позволяват тя да бъде потъпкана. Патриотична е идеята на стихотворенията “Поздрав” и “Уздах”. Нека всички се съберат на хоро и запеят за своята родина, която се простира от Драва до Тимок. Така само ще се отдели от тях тъгата. От врага те не трябва да се боят, а да си спомнят за героите, дали живота си за Сърбия.

Наистина близки до тях по дух и съдържание са стиховете, които Славейков пише около Кримската война. Те обаче никнат независимо и общото се обуславя от тогавашното сродно историческо развитие на южните славяни.

Все пак явни реминисценции свързват някои творби на българския поет от първия период на неговото творчество с произведения от тази сбирка, например стихотворението “Плач Србаля” и недовърщената поема на Петко Славейков “Поема за робството”:

Ярко нам е сунце за облаке зашло
и на века србску славу помрачило,
нит' нам више оће ведро небо бити,
ер звезде падоше, силно месец зађе.
Ах! вечна нас тама турска обузела,
србске кћери деца надежда пропала.
..............
Уздашу и туже у дни и у ноћи,
Отечество мило изгубисмо наше!
Плач'мо, дакле Срби плач'мо неутешно!
Ер погибел нашу видисмо навеки.
Плачете и ви кости и србски гробови,
синови су ваши свуд сини робови,
Мила србска поля и потоци ладни. . .

В Славейковите стихотворения намираме места, които напомнят този “плач” за поробената родина, но се различават от него. Както в това стихотворение, така и в другите, написани на същата тема (а те са много), почти никъде не се отправя укор към синовете на поробената сръбска земя, укор към своите. Сърбите са само юнаци “истински сърби”, най-храбрите, най-добрите. Напротив, укорът е основният патос на Бозвелиевите и Славейковите поеми и стихотворения, укорът към българската младеж, която е забравила родината си, престанала е да милее за нея, за нейната слава, забравила е за смелите си деди, страхува се да излезе срещу врага. Колкото и да са близки тези песни по основна идея и емоционално звучене, все пак в тях са отразени типични национални черти от психиката на двата народа - българския и сръбския. Единият винаги по-самокритичен, склонен повече към реализъм, а другият по-възторженооптимистичен, с “високо” самочувствие.

Бунтовната песен “Напред” се свързва с една Славейкова песен, която се разпространявав ръкопис всред народа.

Напред

Хайде, браћо,
хад', юнаци,
коняници и пешаци!
Брус' мо сабле, брус' мо косе,
нек се злобе с пута носе!
Браћо сваки измеђ' нас,
нека чини роду глас!

Када страшна буре пуше,
да се стари расти руше,
србу мчрно срце біе,
за народность крвца вріе!

Браћо, свакій измеђ нас
нека чини роду глас!
Србин никог сам нерани,
него само свое брани,
зато страха непознаде,
ан' свят проће на комаде.

Стихотворение на Петко Славейков е подобно:

Хади, братя, хад, дружина,
що чакаме, що седим,
съмна вече, нощ се мина,
има л’ още ний да спим!
Дълги нощи пролежахме
потопени в тежък сън,
много назад ний остахме
и сега да н’ останем
...............
Хад дружина, бързоконци,
тракиенци, македонци!

Прилика с цитираното сръбско стихотворение имат и други бунтовни песни на поета, като:

Стари, станете,
млади поведете -
тръгвайте, ергени,
синца обръжени!
Ето ви готови
с пушки и топове,
със саби и ножове
скъсайте окови!

Ако тук не можем да открием каквото и да е пряко влияние, а само далечна идейна прилика, то стихотворението “Здравица” в Песнопойката на Радован Примович е послужило за един авторизиран превод на Славейков. Трябва обаче веднага да отбележим, че този превод е направен много по-късно, след Освобождението, по време на Стамболовия режим, когато поетът бил интерниран в Трявна. Както вече казахме, вероятно тук той попада на старите песнопойки, които е чел през първите години на своята творческа дейност, и нямайки нещо по-значително под ръка, е превел ония стихотворения, които са съзвучни на чувствата, които тогава са го вълнували.

Кралевић е Марко,
храбър юнак био,
него е и храбро
руйно винце піо.
Дакле и мы, браћо,
негови унуци
наследимо Марка
с чашама у руци.
Ніе зазуд Марко
руйно винце піо,
веч е њим за мейдан
срце слободіо.
Дакле и мы, браћо,
Маркови потомци
пимо и будимо
на мейдану момци
кад покуша злотвор,
биће нам обети
е нас соколове
у есрите спети:
Онда, браћо, онда,
Маркови потомци,
свет нек види,
да смо на мейдану момци!
Кад затруби трубля
у борбу за права,
када крвцу нашу
тражит буде слава.
Боже, живи Марка
у нашой памети!
Боже, и нас живи,
пимо, време лети!

Наша Крали Марко,
казват винце пиял,
но как се е жарко
за народа биял!
Хад и ние, момци,
Маркови потомци,
винце да попием
и бой да се бием!
Не е пиел Марко
вино от пиянство,
а посръбвал малко
да добий юнашство.
Когато народа
нямал веч свобода,
скочи връз тирани
права да си брани.
Хад и ние, момци,
Маркови потомци,
пийте, че да станим
права да си браним.
Който се наеме
нас, свободни мъже,
право да ни вземе,
в окови да върже,
нека знай и види,
че ако пиеме,
правата си търсим,
устава си ищем,
чудо ще извършим!
Устава! Устава!
Що да ни го спрете,
ако го не дават
със сопите удрете!^[72]

Стихотворението носи дата август 1881 г. По него време Славейков започва борба против Батенберг и Държавния съвет - крепост на реакцията и безправието в “освободена” България. Поради това на 25 юни поетът бил интерниран в Трявна. Възмутен, огорчен и болен, той пише силно изобличителни стихотворения, с които подканя народа да се бие за правата си. Разпространява ги в ръкопис. Той не може да прости предателството на Батенберг, потъпкал българската конституция и изменил на Русия.

Тази тягост, тази болка,
що лежи над цял народ,
тази земя нажалена
като планина без свод
да ви тегне, да ви смаже,
място за гроб да откаже.^[73]

В тези години на утвърждаване капитализма у нас, на безскрупулен кариеризъм Славейков се връща пак към своите бунтовни стихотворения. Но и сега, както по време на робството, той не е свободен да ги издаде. Интересно е това, че сръбски писатели като Змай Йован Йованович например съчувствували на Славейков в неговата борба и пишели стихотворения, подобни на цитираното по-горе. Но за това ще говорим по-нататък.

В Песнопойката на Радован Примович се намира и песента Србія по одлазку Карађорђа.^[74] Тази песен също била много популярна в Сърбия.

Ах, престанте певине
окол' мене птичице,
ком' вы сада поете,
едали се ругате
Мени, Мени?
Я сам бедна Србія,
коя сам вам страдала,
где су мои сынови,
храбри они херои?
Пали, Пали!
Погледайте крваво
поле оно Косово,
погледайте с Авале
синов мои гробове
Свуда, Свуда.
Ах, младенци невини,
витлеемским подобни,
меч Ирода вас носи,
и крв мене свуд роси
Ваше, Ваше.
Ах! Я мати жалостна
у тамнину прибегла,
помочи се лишавам,
грозне сузи проливам
Овце, Овце.
Сестра моя Венгрия
мене помоћ не шале,
нит' велика Русія
чуе воздиханія
Моя, Моя!

Ето две стихотворения на Петко Славейков, много близки до тази песен, писани в най-ранния период на неговото творчество (около 1850 г.):

Млъкнете вие, птичици,
в гората щото пеете,
Ах, млъкнете!
Ви, буйни хладни ветрове,
в Балкана щото веете,
Ах, млъкнете!
Дано се чуе мой глас,
що плача жално всякой час,
Ах, за вази!
Аз съм една българка,
що съм много теглила,
Ах, от вази!
Ви сте мои синове,
шо носите ядове,
Ах, таите!
В такваз омразна простота,
в такваз гнусна слепота,
Ах, стоите!
Дали не ви е срамота,
от край до край все в тъмнота,
Ах, лежите!
От сън станете, о деца,
и с огнени сърчица,
Ах, тръгнете!
Наука да добиете,
слепота да умиете,
Ах, станете! и т. н.^[75]

За Славейков през 1850 г. просветата е най-святата патриотична задача, поставена от родината пред подрастващото поколение. В ръкописите на Бачо Киро между песни от Петко Славейков има още една подобна песен. Всички те са без подпис.

Оплакването на България

Я се спрете, славеи,
що невинно пеете,
орли златоглави,
мене ли се смеете
Стига! Стига!

Аз съм бедна, пленена
турска стара робиня,
Жално! Жално!

Аз съм стара България,
всинца ви съм родила,
владала съм над гърка,
та съм вазе кърмила
Тъжно! Тъжно!

Где са мойте синове,
храбри, силни герои,
стотните им чинове,
буйни, тъмни порои
Мъртви! Мъртви!

Сестро моя, Сърбио,
що си ме забравила,
и ти велика Росио,
я чуй воздихание
Мое! Мое!

Ние предполагаме, че не само първата, но и втората песен е била написана от Петко Славейков. Едната той разпространявал явно. Другата обаче се преписвала тайно от ръка на ръка. Поради това тя се намира в тетрадките на Бачо Киро и приятелите му български родолюбци и революционери от Бяла черква. Колко варианта е имала тази песен в Сърбия, не ни е известно, но у нас тя станала популярна чрез авторизираните преводи на Петко Славейков. Той я е побългарил и направил оръжие в борбата за постигане на най-насъщната нужда за нашето развитие тогава - националното ни освобождение. Тази песен се намира в много български ръкописни песнопойки, и то в различни варианти. Наричали са я още “Песента на славеите”. Тя била любимата песен на Васил Левски.

Вторият дял от “Песмарница” на Радован Примович съдържа любовни песни. Те са напълно в духа на времето, в духа на гръцките и турските любовни песни, в духа на Славейковите любовно-сантиментални стихотворения.

У нас досега се отбелязваше съвсем бегло сръбската струя в този модерен за времето жанр или съвсем не се отбелязваше.^[76] Сам Славейков пише в писмата си, че освен турски и гръцки любовни песни превежда и сръбски.^[77] За да се види колко общо има между Славейковата любовно-сантиментална лирика и сръбските любовни песни, които изпълват песнопойките от онези години, ще цитираме само някои от тях, поместени в книжката на Радован Примович:

Сећаш ли се оног сага,
кад си мени оно врата
беле руке савила
и кріюћи твое лице,
мени скоро неотице
тайну любов одкрила.

Од-кад с тобом се опрости,
одреко се све радости,
празен ми е цео свет,
ер без тебе нема мене,
као што без росе вене
у ливади младмй цвет и т. н.

Или:

На левой страни край срца
лежи ми люта раница!
Ах! Ах! Ах!
За тобом, мила, любезна,
за твоя уста медена
Ах! Ах! Ах!
.........
Кад си ме, милна любила,
защо си ме оставила
Ах! Ах! Ах!

Ако не дословно, то по тон и съдържание Славейковите любовни песни приличат на тези сръбски песни точно така, както от своя страна тези сръбски песни приличат на гръцките любовни песни от онова време, а те на турските. Това е просто една вълна от нежност, от любов и сълзи, която заляла в началото на XIX в. балканските страни, а преди това Украйна и Русия. Необходимо било и ние да преживеем този период на сантиментализъм, да отпуснем сърцето и дадем простор на душата, притеснявана толкова дълго време от аскетизма на средновековието. Тук, в песните от книжката на Радован Примович, можем да срещнем цялата онази любовна терминология, целия “асортимент” от сантиментални изрази, с които се рисувало тогава любовното чувство и любовните страдания.

Въпреки че тази ранна любовна лирика на Славейков притежава слабостите на едно “модерно”, преходно произведение, все пак у нея тук-таме проблясват места, в които вече се чувствува поетът и неговият успех да създаде оригинален поетически образ. Значението й се състои именно в нейния сантиментализъм, който за времето е бил необходим етап в развитието на българската поезия. За достойнствата и недостатъците на Славейковата любовна лирика ще говорим на друго място. Нашата цел тук е да посочим връзката й с подобни песни в сръбската литература.

За нас е несъмнено, че освен “Песмарница” на Радован Примович Славейков притежавал и някои от забавниците на Димитрие Давидович и по-специално неговия “Забавник” от 1834 г.^[78] Димитрие Давидович е издал девет забавника (от 1815 до 1836 г.)^[79]

В ръкописите на поета намерихме преписано първото стихотворение от Забавника на Давидович, писано през 1834 г.:^[80]

Нека грми, нека тутњи
сва Европа, цео свят
и т. н.

От същия Забавник поетът е преписал и стихотворението:

Вени, ветре милный,
и на златни крили
ти довей ми гласек
и мио, и сладак
да на моме краю
мир и слога траю
.........
О, вей ветре сладак!
и веючи натраг,
отлети презнатно у стиг поле златно

и т. н.

Подобна песен има у Славейков (“Към вятъра”), но тя е получила съвсем друго съдържание и идея. Написана след потушаването на Дядо-николовото въстание, тя изразявала мъката на поета от печалния край на Кримската война и от погасналата у народа надежда за освобождение. В нея звучи само нещо от музиката на сръбската песен, от нейното настроение. Срещаме същото обръщение към вятъра - “О, вей, ветре сладък! Подухни, о хладни!”

Ето как българският поет е разработил стихотворението, озаглавено в Забавника на Давидович “Песма IX”:

Онда весела а бьшам
и мой рок боготворим,
света моим я сав назнвам
кад сам с другим я моим.

Що да тъжа и да жаля,
че на власт не се родих,
че не мога да се хваля
със имот отрупан, лих?

Кући чекам ли га Када,
све на прагу я стоим
и некрием, што сам рада,
быти с драгим я моим.

Што е другой не тегобу,
то я забавом држим
род наш, као-но уз любу
делим с драгим я моим
...........
Не тражим я слава, злата,
то е у мом оку дым,
я сам срећна и богата,
кад сам с драгим я моим.

Кой каквото ще да става,
големец или богат,
нека се ядат за слава -
кой ще стане пръв, познат.

Нека се низят и пъчат
тез, що искат все имот -
мен съдбата ми наръча
друго щастие, друг живот.

Род и чувства ме отделят
от таквизи суети;
с малки братя, с мила челяд,
с тях ми щастие цъфти.

И неволи, и теглило
с тях, за тях добро и зло -
то ми драго, то ми мило,
веч било какво било.^[81]

Стихотворението е писано около 1876 г., а може би и по-рано (във всеки случай не през първия период от творчеството на поета). Въпреки че то е така близко до сръбското стихотворение, неговата идея е друга. От една непринудена песен за искрената човешка дружба, за сърдечната обич Петко Славейков е създал стихотворение с гражданско-социална тематика, в което суетата и кариеризмът на новото, току-що създало се у нас гражданско общество със стремежа му да трупа пари и да властвува рязко контрастира с морала на “простия” трудов живот на народа. Радостите, които предлага този живот, за лирическия герой на стихотворението са най-хубавите, най-желаните - в тях се крие човешкото щастие.

Славейков е притежавал и останалите забавници на Димитрие Давидович. Те са били за него източник на идеи и образци, които го подпомагали в неговото трудно дело на писател и общественик.

Освен тези стихосбирки Славейков е чел “Меч и перо” - песни от Милош Попович.^[82] Тук има няколко стихотворения, посветени на славянството. Най-характерно в това отношение е стихотворението “Прошлост славяне”, което започва с мото от А. С. Пушкин. Били са славяните сила, но днес те са разделени и слаби. От тях са бягали турци, татари и германци, а сега те сами са поробени. Имали са царе и войводи, храбри вбини, език и свобода, сега турчинът им е отнел всичко. Но не се отчайвайте, славяни! Вие сте живи и пак ще бъдете онова, което сте били. Подобно е и стихотворението “У ноћи”. Тук са поместени доста преводи от чешки, руски и полски език. Повечето започват с мото от Пушкин, Мицкевич, Маха, Ленау, Колар, Доситей Обрадович. Милош Попович бил посредствен поет, но той имал голяма за времето ерудиция, познавал няколко славянски езика и превеждал от тях. Много добре познавал чешката, полската и руската литература.^[83] В един кратък предговор към книгата Милош Попович пише, че Дубровник е наречен с право Атина на славяните. Той сам се учи от старите майстори на Дубровник, достигнали високо поетическо майсторство, което може да се мери само с гръцкото.

Но защо славяйите не изпълниха завета на дубровнишките поети като Качич-Миошич? Защо не останаха единни, защо нямат една книжнина? Те трябва да се обединят и да се вдигнат всички като феникс от пепелта на своя собствен живот. Не трябва да им пречи религията. Те всички са част от едно тяло и са длъжни да бранят своята народност.

Петко Славейков е познавал и преписвал стихотворения от “Ураніа за годину 1837” под редакцията на Димитрие Тирол, издадена в Белград, и от “Ураніа за годину 1838”. В ръкописите на Петко Славейков са запазени някои преписи от тях.[^84] Това са два типични сборника със смесено съдържание, каквито имало тогава в Русия, в Сърбия и не много по-късно - у нас. Славейковата “Смесна китка” е подобна на тях, въпреки че в нея са поместени и няколко оригинални стихотворения на поета. В Урания има поучителни разкази като “Богатнй инд1анац”, “Господар и роб”, “Характерические черте живота В. Франклина”, “Преступлеше из снновне любови” и др. Има и стихотворения от Вукашин Радишич, Анастасий Христопуло, ода за Лукиан Мушицки и преводи от Хораций. В Урания за 1838 г. е поместено едно писмо от Лукиан Мушицки за сръбския език, което несъмнено е направило впечатление на българския поет. Според Мушицки (този пръв сръбски поет, представител на лъжекласицизма в сръбската литература) езикът на писателя трябва да има четири съвършенства: богатство, яснота, великолепие и благогласие. Езика го създава преди всичко народът. Той е негово огледало. Сръбският език има външно богатство - много думи, но вътрешното му богатство е малко, - на него са написани малко художествени произведения, а и тези, които са написани, не са на сръбски език, а на черковнославянски. Писмото е от 1817 г.

По своя дух някои Славейкови стихотворения (“Родина”, 1865 г., “Родина”, Арх. ПРС, п. V, тетр. 3, л. 22, “Нова година”) и особено неговите бунтовни песни напомнят стихотворенията “Пожуда домовине”, “Отзив Јану Колару” и онези, които са писани за Нова година. Тук е поместено и стихотворението на Йован Стерия-Попович “Моя женитба”, за което ще говорим по-късно. Има и едно доста слабо стихотворение от Вукашин Радишич “грчког езнка профессор”,посветено на “внсокоученме господину Исидору Стояновийу,поез1епрофессору” - “Бракоспев”. Подобно произведение е писал Славейков след Освобождението, когато заедно с Петко Каравелов са водили борба срещу диктаторския режим на Стамболов. Посветил го е на Драган Цанков.² Тъй като и Славейковото стихотворение е слабо в художествено отношение, ние отбелязваме този факт само за да покажем още веднъж, че и след Освобождението Славейков е ползувал сръбски източници и дори такива, които вече били остарели както за сръбската литература, така и за българската, отишла несравнимо понапред.

В този сборник със смесено съдържание Славейков непременно е прочел и стихотворението на Сима Милутинович “Празна кеса-шальива попевка”.

Славейков е познавал вероятно още множество сръбски календари и забавници, от които, както вече казахме, са му допадали най-много исто-

¹ Стихотворения от Вукашин Радишич “Урания наша сея” идр., Арх.ПРС, п. VII, тетр. 1, л. 304.

² Послание към Д. Цанкова, в. Независимост, 1882, бр. 36.

рйко-йатрибтйчните и бунтовните песни, някои забавно-хумористични стихо творения в духа на народната песен и любовно-сантименталните стихотворения.

Тематиката и духа на тези забавници можем да видим отразени •в ранното творчество на поета. Това обаче е преди всичко тематиката и духът на времето, на епохата. Петко Славейков творчески преработва всичко, което му допадало, което отговаряло на изискванията на българската литература по него време, като не само го приближава до нашата действителност, но в известна степен променя и неговата идейна насоченост.

Характерно за Славейков в сравнение с всичките му предходници е това, че по неговите произведения можем да следим постоянното му развитие не само като поет, но и като човек, като характер. Стихотворенията, които той написал през тези години, се отличават по форма и съдържание от стихотворенията, написани по-късно. А това обстоятелство е важно. То говори както за неговия талант, така и за жизнеността на поезията му, която се корени в това, че нейната почва е самата действителност и винаги плодотворната “съвременна” идея. Така много скоро той преминава през школата на сръбските и гръцките песнопойки и забавници, през школата на тези нови сборници със смесено съдържание, в които покрай старото кълни вече новото и най-новото - онова, с което живеел народът и което още не било намерило отражение в творчеството на някой по-изтъкнат писател. Съвършено неправилно е да се подценява значението на тези сборници, особено през ония години, да се наричат те “второсгепенни източници”. Важното тук е да отбележим кое у тях е привлякло вниманието на българския поет, как той го е схванал и доразвил. Изхождайки от тях, само за няколко години Петко Славейков се насочил към нов начин на отразяване действителността, към друго различно и ново по форма и съдържание изкуство.

Смешните календари на Петко Славейков и Йован Стерия-Попович

След Кримската война Петко Славейков издава една малка книжка която нарекъл “Нова мода календар за 1857 година. Астрономисан и написан от П. Р. Славейков”. В своите спомени неговият приятел П. Кисимов разказва, че Славейков “съставил” този календар още в Трявна през 1856 г. “по подражание на един сръбски календар” (както той сам тогава му казал). “Тази книга, продължава той, направи епоха у нас и си създаде пословичен спомен.” Самият Кисимов дал пари за отпечатването на книжката в Цариград, но не посмял да се подпише за спомоществувател, защото се страхувал “от този пълен с остроти и бичувания” календар. Впрочем опасенията му се оправдали. Върху Славейков с всички възможни средства се нахвърлили едновременно и гръцкият владика, и българските чорбаджии, които го представили пред турските власти като бунтовник.¹

¹ П. Кисимов, Нашето книжарство и печатарство, Българска сбирка, год. V, кн. VI, стр. 506. Също в едно писмо до Н. Златарски Славейков пише, че в Цариград бил викан на разпит за “Нова мода календар”, СбНУ, кн. XX, стр. 4.

В предговора към първото издание на “Избрани съчинения” Пенчо Славейков отново засяга този въпрос, като съобщава и заглавието на сръбския календар-”Новьш забавньш календар у коем се свашта налази, али онога нема што се тражи, Будим, 1830 и 1835. Винко Лозич.”

Кой е авторът на този сръбски календар обаче не беше известно. Оказа се, че това са три малки календарчета от 1830, 1832 и 1835 г. Първият, от 1830 г., е подписан с псевдонима^ Винко Лозич, вторият с инициалите И. С. П., а третият има подпис Йован Стерия-Попович. В Историята на Скерлич не е отбелязано, че Йован Стерия-Попович е автор на подобни календари. В “Историја српске књижевности” на Йован Грачић обаче пише: “1833 је Стерија уредио Винка Лозића, Забавни календар.”¹

От това следва, че “Нова мода календар” на Петко Славейков има за свой първоизточник не какъв да е сръбски календар, а именно този на Йован Стерия-Попович. И това не е случайно. Ние видяхме, че до 1857 г. Петко Славейков е познавал вече доста много сръбски календари и онези, които за своето време били най-добрите. През 1857 г. обаче неговото творческо развитие и нашата българска действителност оставили зад гърба си както революционната романтика на годините около Кримската война, така и сантиментализма и нежната мечтателност. Това било времето след войната, когато България загубила всичките си надежди и останала сама, разорена и онеправдана повече от всякога. За Славейков станало ясно, че не е възможна сега романтичната надежда за едно близко освобождение. Сам той не можел вече да пише бунтовни стихове, а и нямало кой да го слуша. Народът искал да чуе истината за своя живот. Необходимо било да се направи анализ на положението, да се разкрият приятелите и неприятелите на народа, да се потърси трезво реален начин за борба. Наистина не случайно на Славейков е допаднал именно Йован Стерия-Попович - “првог нашег модерног литерата у правом смислу те речи”, “едан од књижевно најобразованијих и најумнијих људи који су на српском језику писали, најранији реалист у српској књижевности”². Впрочем никак не е чудно, че в творческия път на двамата писатели могат да се открият доста сходни моменти, изникнали съвсем независимо един от друг. Както Йован Стерия-Попович, така и Петко Славейков започват творчеството си със “сълзи” за поробеното отечество. У Славейков виждаме същия интерес към историческото минало на своя народ, към народната песен. И Славейков се старае да пише на говорим език, споделя възгледите на Вук Караджич и налага в българската литература чрез творчеството си народния език. И Славейков изпитва силното влияние на “История славяноболгарская” подобно на Йован Стерия-Попович, който чете и пресъздава в своите произведения Историята на Йован Раич. Например през 1842 г. оригиналният сръбски поет пише драмата “Владислав”, а Петко Славейков само няколко години по-късно съчинява поема със същото съдържание - “Самуилка”. И в двете^ произведения сюжетът е взет от Каг§оуог и^ойш на Качич-Миошич. Йован Стерия-Попович пише през 1847 г. “Сон Кралевича Марка”, а Петко Славейков съчинява през 1853 г. недовършената си поема “Кралев Марко”.

Петко Славейков става основоположник на реализма в българската поезия.

¹ П. К и с и м о в, Нашетокнижарство ипечатарство, Българска сбирка, год.V, кн. VI, стр. 144.

² Й. Скерлич, пос. съч.,стр. 166.

^а.мйят талант на поета, неговата творческа сила се състои в умението за реалистично отражение на живота. Освен това силно е влечението на Славейков към хумора и сатирата. Има нещо подобно и у Йован Стерия-Попович. Романтик в историко-патриотичните си произведения, той е реалист в сатиричните. Към реализма Петко Славейков тръгва найнапред чрез своите “Смешни календари”. Не случайно за мото на “Кратък месецослов” за 1857 г. поетът е написал: “Смеи се, дядо, да се смеем, че дано се проумеем!” Творческият пример на Йован Стерия-Попович помага преди всичко в стремежа на българския писател да бъде съвременен, да отрази в произведенията си животрептящите въпроси на • обществения живот. За него през 1857 г. това е задача от първостепенно значение.

Интересно е наистина да се види как Йован Стерия-Попович е повлиял върху основателя на реализма в българската литература, с какво “малката онази сръбска книжка с много забавни и стихотворни загадки” (както я нарича той в едно свое писмо) му е допаднала.

Преди всичко “Новий забавний календар” се отличава доста много от останалите сръбски календари и забавници. Тази малка книжка в подходяща форма осмива слабостите на тогавашното сръбско общество. В нея липсва както борческо-патриотичната романтика на множеството сръбски забавници, така и сантиментализма на сръбските песнопойки. Този календар бележи нов момент в развитието на популярната, народна литература. И все пак трите календарчета не представляват някакво особено постижение на оригиналния сръбски писател. При едно доста изостанало в културните си интереси общество той (както и Петко Славейков) е принуден да стесни темите на своята сатира, да внесе временни мотиви и тривиален хумор. Но за това ние днес нямаме право да го упрекваме. Той е платил дан на една висока цел - да заинтересува найнапред своите читатели с онова, което им е достъпно, а след това да ги поведе към по-сериозно идейно четиво. Точно така постъпва често и Петко Славейков.

Най-ценен от художествено гледище е третият календар на Йован Стерия-Попович (издаден в 1835 г.), именно онзи, за който поетът говори в писмото си до Цвятко Недев - “Трећи забавньш календар, у ком се оно налази, што се не тражи - разумньш во увеселеше, глупим же во утеху написан”.

Първият раздел е наречен “Године паметодостойнн приключешя”. В “Нова мода календар” има същата рубрика. И Йован Стерия-Попович, и Петко Славейков осмиват тук благодушно женската суета, новия градски морал, чуждопоклонството. Съдържанието на “Паметодостойни приключения” у Славейков не е преведено от сръбския писател. Еднаква е само идеята. Какви други “поуки” дава в своя календар Стерия-Попович? Той казва например, че не е нужно хората да бъдат възпитавани, защото по-модерно е да бъдат невъзпитани. Новогодишните знаци пък показвали, че когато търговският калфа се вози на каруца, господарят му пеш ще ходи. Или когато една девойка има много любовници, няма да вземе нито един мъж. Когато младежите често месят картите, на старост ще месят фасул и т. н. все в този дух. Най-сигурната титла според Винко Лозич е “капиталист”. В рубриката “Имане и нямане на пари” той пише, че светът се дели на два вида хора - които имат и които нямат пари.

Останалите два календара са по-малко критични, но и тук на места писателят осмива отделни черти на тогавашното сръбско общество, например чуждопоклонството на “по-висшите класи”, и противопоставя на тях сиромасите. В същност хумора на Винко Лозич е насочен към човешките слабости на сънародниците му, а сатирата - срещу зараждащата се в родината му буржоазна класа с най-типичните й недостатъци - алчност, лицемерие, кариеризъм, подлизурство, изгубване на всички човешки ценности пред силата на парите.

Какъв е кръгът на темите и начинът на осмиването в двата календара на Петко Славейков? Веднага трябва да кажем, че той усвоява както формата, така и маниера на Винко Лозич, но създава ново произведение, в което е отразена друга действителност и което е насочено срещу други слабости, към постигането на други цели. Когато четем остроумията на Винко Лозич, чувствуваме, че те са отправени към едно общество, в което хората живеят много по-спокойно, където все пак съществува човешко достойнство и човешка свобода. Противоречията в сръбското общество още не са така големи и нетърпими, докато националните, социалните и политическите противоречия у нас бяха много изострени. Поради това и критиката на младия български писател има по-друг характер. Тя предполага голяма гражданска смелост у този, който ще се реши да я направи публично.

Известно е, че всичко, което е издавал Славейков, се е ползувало с широка популярност, но особено много са допаднали на народа неговите смешни календари. Те наистина станали “епоха” в развитието на нашата обществена мисъл. Всички ги знаели, всички говорели за тях. Харесвали ги от душа и ги мразели. С тях Славейков си спечелил много приятели и неприятели. Не допадали те не само на чорбаджии и гъркомани, но и на мнозина представители на българската интелигенция тогава.

“Странни хора! - пише по един такъв повод Белински- та тях им се струва, че поезията трябва да измисля, а не да бъде жрица на истината, да ги забавлява с дрънкалки, а не да тръби правдата!” Точно така са мислили и нашите доморасли “критици”. Докато се сърдели на “развращаващите младото поколение” любовни песни на поета, те просто се слисали от “Нова мода календар”. Той дотолкова ги възмутил, че любовните му песни не им се виждали вече така неприлични. Наистина не било възможно вече такъв писател да бъде препоръчван за учител. И останал Славейков отново без работа. Съвсем прав бил приятелят на баща му чорбаджи Минчо, който го учи да бъде лицемерен и прикрит, да не отива срещу силните на деня. “Туй ви разваля вас я, казвал той, езикът ви длъжък, а че кой ви е крив, гладувайте!” И когато младежът го помолил да му намери работа, той го поучавал: “Абе, аз те зная, чувал съм за тебе, че си добър даскал, ама туй сега, че лошо име ти излязло, а на чиляка окото да му излезе, че лошо име да не му излязва.” “Туй бе за мене, пише поетът по-късно в “Гайда”, когато разказва как теглил след издаването на “Нова мода календар”, най-голямата злоче-

стина.

Още в “Песнопойка” и “Смесна китка” Петко Славейков поместил няколко сатирико-хумористични произведения, които издават у този меч-

1 Гайдуничка. Как съм станал гайдар, в. Гайда, год. I, стр, 38.

тател и сантиментален поет един наблюдателен ум, един реалистичен усет, един общественик, загрижен за недъзите на своето време. Човек на мярката, на самообладанието, той се увлича и става сатирик само когато злото застрашава обществения напредък и свободата на родината му. Тези свои качества на писател, общественик и човек той отразява в “Смешните календари”.Достатъчно е да цитираме само няколко места от “Нова мода календар” и “Смешния календар”, за да видим колко различен е в същност Славейков от Стерия-Попович и колко по-друга е действителността, която той критикува. Тук тя е показана такава, каквато българският народ тогава още далеч не я е виждал.

Ето и някои извадки от “Нова мода календар”:

“Гергьовден - три важни работи станали в България. Турили си нов чорбаджия, изпъдили един даскал, опопили един поп. Един чорбаджия продава селото си за две лули тютюн. Една врана изкълвала мозъка на няколко български чорбаджии.

Кълне се уж изпъден чорбаджия да му не дава господ да става още веднъж чорбаджия. Лош занаят било, казва, и пак се подмазва, черпи раята с медника, да ище него изедника!

Зарекъл се един вълк да не яде вече месо, намерил едно прасе, че се валя в един гьол: “Туй е, рекъл, сом” - и го изял.

За да бъде честит човек на този свят, трябва да има две пълни и две празни неща - празно сърце и празна глава, пълен стомах и пълен джоб.

Панаир без кражба, къща без кавга, село без кучета, гора без вълци, големец без лъжи - нито е било, нито ще бъде.”

Въпреки всички злини, които се струпали върху непокорната му глава, Славейков издал през 1861 г. нов календар. Този път той решил да бъде по-внимателен. Но да изпълни такова решение се оказало почти невъзможно. Неговата “внимателност” сега се състояла само в това, че не споменавал името на гръцкия патриарх, а го наричал Г. Н., нито името на гръцкия владика, а го пишел Г. В.

“Тази година - пророкува авторът на календара-Г. Н. ще страда от българомразие, а Г. В. от българопъдие, което може да се превърне за тях на холера или чума. Чорбаджиите ще страдат от бълвомика, защото не ще може стомахът им да смели всичко, което са изяли от сиромасите. Даскалите (разумява се и списателите) - безпаричната треска ще остане у тях неизцелима. Богатите търговци ще добият настинка в родолюбието.

В Скопие българщината иска да писне, а на сърбизма се ревне да я притисне.

Един калугер направил завещанието си - ако не му откраднат другите калугери кемера от кръста, когато е болен, да му дадат жълтичките на дявола, защото за него ги е печелил.

Една овца ходила на хаджилък да я острижат и сега се връща, та се хвали, че й олекнало.

“Дунавски лебед” иска да се прочуе като нов чудотворец, възкресява из мертвих падежи, причастия и наклонения.

Мъж е онзи, който върже гащи, а писател, който знай да дращи.

Някои родолюбци се провикват, комуто трябват голи съвети за полза на България, да дойде да му дадат колкото ище.

Чорбаджиите проповядват своите закони, основани на вълчешката правда в Езоповите басни.”

Кратко, сентенциозно, осланяйки се често на народните пословици и народния фигуративен език, Славейков показва най-съществени страни от нашата обществена действителност, използува широкия си опит из България, познанията си на места, лица и отношения, за да осмее духовито или жестоко. В тези на пръв поглед невинни закачки е отразена в същност цялата политическа програма на момента - борбата на българския народ за национално обособяване, просвета, образование, за духовна свобода и социална правда. Тук приказките на народа се преливат със Славейковите остроумия, сенките на неговите познати герои прелитат над реалните, но пропити с ирония образи на калугери, чорбаджии, търговци, гъркомани, градска младеж, мними патриоти. Тук за пръв път виждаме събрано и изобличено цялото онова “общество”, което по-късно оживя в Ботевата сатира. Взаимопроникването, връзката между общонародното и социално-типичното за момента представлява едно от главните достойнства на тези първи у нас публицистично-сатирични произведения. Нека не се забравя при това, че календарите на Петко Славейков се различавали рязко от книгите, които излизали тогава у нас. Повечето от тези книги били толкова тромави и сиви, че за тях не може да се помисли без прозявка. А тук искреност, сила на чувството, изразено в такава увлекателна форма.

В своите календари Петко Славейков се явява носител на нови идеи, а те изискват и нов език. Затова в тях търпи промяна и стилът му - тои не е вече нито паисиевският, нито бозвелиевският, но не е и езикът на сантиментализма и романтизма. Още тук, в тези ранни негови произведения, може да се забележи какъв майстор на езика е Славейков. Нашата литература познава малко писатели публицисти с такъв изострен и чувствителен усет към езика, с такова проникнато от безупречен вкус “възпроизвеждане” на простонародния говор. Славейков, както Стерия-Попович, използува всички елементи на комичното - хумора на речта, хумора на характеристиката и действията. Служи си с игрословия, използува противоречията в смисъла на речта, неочакваното, гротескното. Той не превежда никъде сръбската художествена реч, а търси български изрази и словосъчетания, подбрани с тънък естетически вкус от българската народна реч. И най-остарели са в същност ония хуморески и каламбури, които стоят най-близо до подобни на тях в календарите на Стерия-Попович, а именно хумореските, посветени на модата, на жените, на любовната измяна.

По отношение на поетическите произведения в трите календарчета на Винко Лозич и тези на Петко Славейков могат да се направят следните наблюдения: В първия календар на Винко Лозич, издаден през 1832 г., има само едно стихотворение “Женидба Вшка Лозића”. Подобно стихотворение Славейков е написал и издал в “Нова песнопойка за 1857 г.” със заглавие “Застарял ерген”, но освен темата между тези две произведения няма друга прилика. Стихотворението на Стерия-Попович се състои от 28 стиха, а това на Петко Славейков само от 8:

Што с'не женим сви ме псую, ал'како ћу жалостан? Да девойку себи узмем, гди ћу наћи по вольи? Удовица оће владу, с'ньом се сложит'не могу,

а да стару узмем? Красно! празне кости да глођем, да родкиня жена буде ко бн глоту раню? С'неродкиньом не бн племе мое разпространю.

Изв. на Института за литература, кн. XVI

Да вземе богата, тя ще иска мод-и, а със сиротата - ще умре от глад, невярната ще му изменя, а която ще го люби - и то е мъка. Но той иска да си бъде спокоен, нека се жени, който иска!

Ето какво е Славейковото стихотворение:

Да зема млада - не ми се пада. Да зема стара - ще ми се каоа,

Застарял ерген

а пък вдовица - сгърни ръчица слуга да бъдеш, мухи да пъдиш. ..

Тук дори и основната идея на оригинала е променена. Докато в стихотворението на Стерия-Попович е отразена философията на “вечния ерген”, който обича безгрижния живот, в стихотворението на българския писател, напротив, е показано колко лошо е човек да не се е оженил навреме, да е останал “стар ерген”. Тук също Славейков си е послужил с народни изрази, като “а пък вдовица - сгърни ръчица”, с които изказва кратко и образно мисълта си.

В Забавния календар на Винко Лозич ог 1834 г. има една рецепта | “За лепу жену”, написана в проза, от която Петко Славейков е взел | идеята за своето стихотворение “За ху^бостта на жените”, поместено в 1 “Залъгалка” от 1862 г. Рецептата на Йован Стерия-Попович е написана в проза. Тя е доста шаблонна и тривиална. По нея Славейков е създал едно от “най-свободните” си стихотворения, слабо ,'в художествено отно- '. .шение и подходящо за вкуса на “най-модерните” градски читатели.

В “Календарчето” за 1830 г. има няколко стихотворения. Едно е за 1 виното - всеки човек трябва да знае, че за рибата най-доброто е водата, а виното всякога крепи човека! Друго е стихотворението “Люта неволя”. Немотията е най-лютата неволя за човека. Няма пари, няма тютюн, няма хляб и сирене, дрехите му скъсани, дъжд го вали, вятър го праши - люта неволя... И още едно стихотворение е поместено там “Песма за I, веселу дружбу”. Най-добре е да имаш приятели на този свят, да си здрав, вино да пиеш и сто години да живееш 1

Подобни стихотворения у Славейков има, но те са различни от Сте- '•• риевите и са обнародвани най-много в “Залъгалка” от 1862 г.

В Славейковите календари стихотворенията са повече и от по-друг характер. Те имат по-висока идейна и художествена стойност. Това са известните негови стихотворения “Момче, ума си събери”, “Песен на паричката ми”, “Не слави мойта муза лъжливий глед”, “Честитене на Новата година”, “Нова мода календар”, “Баща и учител”, “Паметодостойни приключения”, “Свойщина на жените”, “Префаджии”, “О, колко, колко са ергени”. В най-добрите от тези стихотворения се срещат вече образи и картини, изразени с цялата оригиналност на българския ум и на българската реч. Тези стихотворения бележат едновременно първите стъпки на поета към реалистичното творчество и първите успехи на неговия нов художествен метод.

Както по съдържателност, така и по значимост на поместените в тях стихотворения “Смешните календари” на Петко Славейков надминават сръбския образец. В тях е отразен жив момент от развитието на нашата литература - нейният стремеж към реалистично изобразяване на живота, на действителността. По този начин “Смешните календари” зако-

номерно прерастват в първия български хумористичен вестник “Гайда”, а Славейков става основоположник на художествената сатира в българската литература.

Змай Йован Йованович

Близък, познат и любим на Петко Славейков е бил плодовитият сръбски поет Змай Йован Йованович. Шест години по-млад от него, той творил почти в едно и също време със Славейков и бил един от представителите на романтизма в сръбската литература. Той също както Славейков живее дълго, много пише, най-вече поезия. Започва своята творческа дейност около 1849 г., по време, когато сръбската литература преживявала тежка криза¹ - старата поезия вече не била пригодна за нуждите на новото време, а нова още нямало. Змай бележи с творчеството си момент от развитието на сръбската поезия, създава и развива нейния език. Любовта му към народната песен и стихотворенията, които пише в неин дух, го правят близък на Петко Славейков. Неговата гражданска сатира осмивала слабостите на хора из народа и изобличавала враговете му, а любовната му лирика се четяла с най-голяма наслада. Той бил и първият детски поет. Най-после Змай извършил за сръбската литература онова, което направил Петко Славейков за българската - той разширил нейния обхват чрез преводи и подражания на редица от най-изгькнатите съвременни европейски и източни поети. По този начин Змай Иованович успял до голяма степен да постави изостаналата дотогава сръбска литература в крак със съвременното й литературно развитие. Може да се каже, че между най-хубавото в поезията му се нареждат преводите и заимствуванията му от немски, английски, руски и източни поети. С избора на стихотворенията и с начина, по който ги превежда, той сближава сръбската поезия със западната и прави ново завоевание в историята на нейното развитие. В това отношение, както вече казахме, той особено много прилича на Петко Славейков, чиято преводна и подражателна поезия изразява момент от най-силното и плодотворно движение напред в новата българска литература.

Както Петко Славейков следи внимателно онова, което пише. известният сръбски поет, така и Змай е в течение на борбите, които води Славейков, на статиите и стиховете, които пише. И което е най-важното, между тях двамата съществува единомислие както по отношение на това, какво трябва да бъде гражданското поведение на един писател, така и по отношение на животрептящите въпроси на съвременните им национално-политически и социални борби. Но трябва да отбележим, че тази връзка се забелязва ясно едва към 1860 г. и особено след Освобождението.

Без да сме попаднали на конкретни примери, ние смятаме, че в тематиката, духа и формата на стихотворенията между двамата писатели може да се забележи несъмнена близост. Около 1864 г. Змай пише романтично-сантиментални стихотворения, които издава в стихосбирките “ђулићи” и “ђулићи увеоци”. Те са съзвучни на Славейковите любовни

1 Й. С к е р л и ч, Историја, стр. 285.

песни, издадени доста по-рано, през 1852 и 1864 г. Например стихотворенията “Тихо, ноћи, мое сунце спава” или “Откуд се сунце раћа”, “У нођ” “У гори”, “Дан” и др. От 1861 до 1872 г. Змай обнародва в списанието “Даница”, “Комарац”, “Явор”, “Летопис”, “Омладински календар” за 1871 г., “Жижа” редица патриотични и сатирични стихотворения, до голяма степен близки на онова, което пише през тези години редакторът на в. “Гайда”.

Така че след Йован Стерия-Попович, взаимовръзката между двете съседни литератури продължава своето развитие в творчеството на Змай Йован Йованович и Петко Славейков ;- типични представители на тези литератури през разглеждания период.

Около 1875 г. Змай пише стихотворение за храбростта на българина Лука Филипов, който успял да хване жив един турски паша. През 1877- 1878 г. той редактира заедно с Пера Тодорович списанието “Ратна илустрована кроника” (Нови Сад), в което са публикувани много репортажи за освободителните боеве при Плевен, Търново, Шипка и други места на бойния фронт. Почти едновременно с това списание у нас започва да излиза подобно списание “Славянско братство” под редакцията на Р. Блъсков. Един от най-дейните негови сътрудници е Петко Славейков. В “Славянско братство” за пръв път били обнародвани част от бунтовните песни, които поетът написал през 1875-1876 г. в Стара Загора. Интересно е, че между тях има една, която е много близка до песента на Змай “Бойна песма”.¹

Тези песни са писани в бурното време на Априлското въстание, когато Петко Славейков се връща към своите бунтовни стихов^от времето на Кримската война. Той учи тайно младежите в Стара Загора да ги пеят.

Когато избухва Руско-турската война, той посреща заедно с учениците си освободителните руски войски със специално написани за целта песни. Тях българският народ пее по време на войната и дълго след това. Те заедно с някои руски песни станали първите бойни и патриотични маршове на новоосвободена България.

През 1882 г. Д. Хаджич издава в Нови Сад събраните произведения на Змай под наслов “Певанија Змај-Јована Јовановића”. Ние предполагаме, че Славейков се е сдобил с книгата веднага след излизането й, защото през 1883 г. откриваме у българския поет цял цикъл от преводи и преработки на Змаеви стихотворения.

През 1883 г., както е известно, Славейков обнародва в “Календарче” за 1883 г. едно от най-известните си стихотворения “Ода на празната кесия”. Стихотворението е^ писано през 1882 г.² Пръв Пенчо Славейков е отбелязъл, че е по Змай Йованович.

Наистина преводът на “Ода праздној кеси” не е автентичен, дословен. Нещо повече. Той не може да се нарече и авторизиран, защото и тук, както в повечето Слааейкови преводи от сръбски и хърватски поети, основната мисъл на произведението е развита така, че да се засили преди всичко нейното идейно съдържание и художествено въздействие. Славейковата “Ода на празната кесйя” е по-реалистично, по-изобличително сатирично произведение от стихотворението на Змай. Празната кесия за Славейков не е само “беда голяма”, “грозно нещо, студено нещо”, но тя

¹ В. Србад1а, илустровани лист за забаву и поуку,1876, бр. 15. Вж.Ил, Конев,цит. съч., стр. 87.

² Арх. ПРС, п. V, тетр. 9, л. 42-43.

52

е най-чести доказателство за неподкупна съвест, за проявена обществена доблест и смелост в борбата с недъзите на представителите на новозараждащата се буржоазна класа у нас. По-различно звучи поради това и финалът на двете стихотворения. У Змай той е хумористично-шеговит, а у Славейков - сатирично-изобличителен. В него проличава предпочитанието на авторовия лиричен герой да си остане беден, но честен, готовността му да сподели целия си живот с тази своя близка “дружка” - празната кесия, в името на по-високи граждански идеали. Докато Змай се обръща към своята празна кесия с молба да не му се сърди, че я възпява в хумористично стихотворение, то Славейков, напротив, й казва, че “ще я слави от рода в рода”, защото тя не е срам за поета, а негова “крепост, сила и слава”.

Нито темата за празната кесия, нито начинът, по който я разглежда Змай, са нови за Славейков. Ние бихме могли да започнем своите наблюдения още от петдесетте години, за да можем последователно да проследим развоя на отношението, което има Славейков към темата за парите. Откъде се е взела наистина тази тема по времето, когато той пише своите любовно-сантиж-нтални стихотворения? Разбира се, преди всичко от съвременната действителност, от личния му житейски опит. Петдесетте години, кбгато се е формирало своеобразното съдържание на неговата поезия, са му наложили и тази тема и са му внушили да я тълкува така, а не другояче - както например той би я виждал през осемдесетте години. Разбира се, за капитализъм тогава у нас въобще не е можело да се говори, но все пак ясно се чувствувало, че започва нещо ново, че недочакала още Освобождението, у нас се ражда млада, макар и съвсем своеобразна, допотопна “буржоазия”, че у нас от ден на ден расте “търговско съсловие”. Дори думата “буржоазия” не била влязла още в нашия език, но в градовете вече се установили нови, по-свободни нрави, диктувани почти изключително от парите. Това било нещо като авангард на приближаващия се у нас с такова голямо закъснение буржоазен строй. За тези хора парите били всичко - и здраве, и сила, и красота, и свобода, а безпаричието - позор и срам.

Още през 1854 г. във “Веселушка”, в тази “безобидна” песнопойка Славейков написал на заглавната страница едно кратко стихотворение

Недей се кахъри, защо ти са пари! Как да живеш - все ще умреш!

Голей и пей, търпи, живей, заспи, умри и без пари!

Тук настроението на поета е по-друго. То още не е гордост от честно отстоявани граждански идеали, а по-скоро горчивина, дори възмущение. Това ясно се чувствува зад привидно философското му примирение, зад хумора, който не е в състояние да прикрие обидата на младия поет от несправедливата действителност. За него не е ясно как може в едно време, когато пред българския народ стоят високите идеали за национално обединение и свобода, да не бъде най-достоен, най-почитан онзи, който се труди за тяхното постигане, а оня, който има пари.

Само три години по-късно, през 1857 г., в “Нова песнопойка” срещаме друго стихотворение на подобна тема - “Без пари”:

Ето Великден наближава и комуто ръка дава, дрехи прави, пари пръска за по Великден да се лъска.

Ами ази? Ах, горкана, нито котка ми остана! Сичката ми баш сирмия - празен джоб и празна кесия.

Ах, ориснице проклета, че що ли ме тъй ориса, без парички по земята? Дето ида: “Хад, махни са! Учен бил сн, кой те бръсне - кой те срещне, все те блъсне.

0, парице, о, душице, о, всесилная царице! Кой те има, той те слави и каквото иска, прави, а пък дето тебе няма - там е тегота голяма!

Тук прозвучават първите акорди на прочутото Славейково стихотворение “Песен на паричката ми”, което впрочем, както вече знаем, има за първоизточник подобно гръцко стихотворение.¹ Немалко стихотворения на подобна тема се срещат и в сръбската литература през тези години. Тази тема е любима на Йован Стерия-Попович, на Змай Йован Йованович, на нея пишат и други поети. Така в Ураша за годии^ 1837, която била позната на Петко Славейков, е поместено стихотворението “Празна кеса - шальива попевка”.² Авторът на стихотворението е Сима Милутинович. По времето, когато се заражда капитализмът в Гърция, Сърбия и у нас, тази тема започва да се налага, тя се разработва и в трите литератури, като всеки писател влага в нея покрай онова, което е прочел, и свое съдържание, свой смисъл, в зависимост от жизнения опит и общественоисторическия момент, който преживява неговата родина.

Не може обаче да не забележим, че Славейков разкрива в тези стихотворения своята ненадмината способност да долавя същината на социалните явления, едва зараждащи се в тогавашна България. Не можем да не забележим колко “наши”, колко български и колко съвременни са и “Песен на паричката ми” (писана още в 1861 г.) и “Ода на празната кесия”. Въпреки че имат своето начало в произведения от гръцката и сръбската литература, те отразяват една по-друга, по-късна действителност.

¹ К. Младенов, Първообразът на стихотворението “Песен на паричката ми”, Език :

и литепятупя. XV. ЮйП кн .4. гтп. 916-918. :

² А ох! куго, моя празна кесо, моя бриго, невольо, жалости, гроз у тебе сав се громсюй стрес'о, у теби су све мое ядности!

, Верно срдце любвом устрелено мане с'мучи, толик'се нежаса, негли мое окце оскрблено, кад опази да е празна кеса.

Неч1е се ручице потресу, муня г'шибне, сграби тролетница ...

пуну свою кад извади кесу, да му с' новци наслади зеница.

Ал' се мое и очи занесу, ум изчезне, преузму се руке, кад' я мою празну виднем, кесу, још све адске тад ме снађу муке.

Тек знам да сам я без новца ништо, па кад' јоште дуг ишту плаћати

Под свим небом и на оба света, за ме нейма живота ни мира, нит' ме любав, ни надежда срета, празна кеса, то ми све затира...

През 1883 г. Петко Славейков превежда две стихотворения от Змай Йованович - “Полето”¹ и “Що е любов”.² Интересно е това, че хърватският поет Петър Прерадович е написал стихотворение на същата тема, което много наподобява стихотворенията на Змай и на Петко Славейков.³

Близки са двамата поети и в песните, които пишат за деца. Например сгихотворенията на Змай “Пчелица”, “Дъжд”', “Божич”, “Зима” са подобни на Славейкови стихотворения, писани по-рано. Или пък авторът на първото детско списание у нас е превел, пак около 1883 г.,стихотворението на Змай “Вятър”.⁴

Около 1881 г. както Петко Славейков, така и Змай следят внимателно сръбския и българския периодичен печат. И най-важното е това,

¹ Читанка за второ отделение, Пловдив, 1883, стр. 78.

П ол е то

Ой, ти поле, поле, ой, ти, равно поле, пролет ти са ниви ^; Календарче, Пловдив, 18о4.

Кажете ми, речете, туй любовта какво е? Навести ме тя вече, как мога я нарече? Искам да я похваля,

тихи, мълчаливи, а кога през лято - буйни и шумливи, кат' вълни в морето.

Що е любов

но защо ме разпаля? Да я кажа, добро е, що ми сърце ранява? А да кажа, че зло е, що ми живот влудява? .

³ § 1 о ј е 1 ј и Ь а v

ЬиЬау (Дияо па 2ет1јј је ијпа, Ьо2]'1 реса1 соујесј1ћ роуе1ја, 1ю§а 5{оргу пава 5тг1 о1:уага. 1)иЬауоус1)”е зато ј'(1и(1а ајајпа, 1<оји 'аипсе, тПоз!: 81уог11:е1ја, ЬайЬаа 5 Ь15от пазЉ вига 51уаге!

51о је 1)иЬау (и з1а1Ьо) пјегпозИ Н те рИаз), Н.оја вује1:от у1а(1а :

Је 11 151<га пеЬезпе зУјеНовМ, Је Ц ЬЦса гата1ј51{о§а зз.иа.?

§1:о је 1јићау, 1<ас1 шегт! §о5Н

р1аби Ьо1ш8 пепааЦпа §1ас1а:

виге гопес ћегћгојшћ гайозй,

аиге гопес ћегћгојшћ јаиа?

⁴ Читанка за второ отделение, Пловдив, 1883, стр. 62-63; Арх. ПРС, п. V, тетр. 3, л. 6; п. V, тетр. 9, л. 47, ръкопис от 1888 г.

Вята р

Я сам ветар, дижем прах, зер вас није, децо, страх! Сад сам дете као ви, поћарлијам које гди. Сад сам вихор, момче хало, играм коло каоколо, сад вам цичим као гуја, сад сам ветрић, сад халуја. Затворете прозор, врата, да вас ветар не замлата;

ја сам ветар, дижем прах, зер вас није, децо, страх!

Вятър

Аз съм вятър, дигам прах и на всички давам страх. Между шумки кат се крия, шушна, шиткам като змия, тон менявам всякой час, вея тихо ил' със страст, скитам се от храст на храст ил' кат вятър - момък охол, завъртявам се наокол. А кога река да духна, като буря да избухна - все, що срещна,'ще превърна, бъчкам, фъчкам, що завърна. Вий прибирайте децата и притварйте вратата... Аз съм вятър, дигам прах, кого не е от мен страх!

че те двамата стоят на еднакви позиции. Славейков, който по него време се намира в изгнание, защото е вдигнал глас против Батенберг, пише стихотворения, с които подканя б-ьлгарския народ да се вдигне на борба против новите поробители. Тези стихотвор^ения, както вече казахме, се разпространявали в ръкопис. Змай Иован Иованович пише в своя хумористичен вестник “Стармали” по повод събитията в България статия,¹ озаглавена “Посланије с блгарскоу-ту земљу на блгарског-то кнеза”, в която пита българския народ защо търпи,защо несевдигне за правата си. Или прави това само за да има княз? Защо го не махне? Известно е, че в своите статии и стихотворения Славейков отправя към българския народ същия призив.

В същия вестник, бр. 18, Змай пише стихотворения пак за Батенберг. Подиграва българите, че вместо да гледат своите интереси, искат да угодят едновременно и на европейските сили, и на себе си, което е невъзможно. Осмива нашите продажни управници Греков и Стоилов. Това са едни от най-върлите политически врагове на Славейков.

Важна заслуга обаче на Змай Йованович за нас е тази, че той, както вече казахме, подбира и превежда прекрасно на сръбски език редица произведения от най-добрите за времето нейски, ан^ийски, френски и източни поети. Чрез него Петко Славейков се запознава с тях и сам препревежда или преработва ония произведения, които най-много му харесват, които най-много допадат за нуждите на българската литература през тези години.

В изданието на А. Хаджич, за което говорихме по-горе, се намира един цикъл от стихотворения, преводи от азърбайджанския поет Мирза Шафи Вазех - “Песме Мирза Схафије”. Стихотворенията на талантливия азърбайджански поет Змай превел още през 1871г. от немския превод на Боденштет. По-вероятно е обаче Славейков да ги е прочел през 1882 г. от изданието на Хаджич. Както изглежда, те много му допаднали, защото превел доста от тях. Досега беше известно, че Петко Славейков е написал стихотворението “Мой човек” по Мирза Шафи,² но се предполагаше, че е използувал руски превод. Сега може да се установи, че от Мирза Шафи чрез Змай Иованович Петко Славейков е превел няколко стихотворения. Една част от тях той изобщо не е успял да издаде, а другите е издал приживе. Те са следните: “Разпознаване”, “Не търси високо”, “Кой щожелае”, “Критикаш”, “Боле милост без песен”, “Надуми и на дело”, “Започнеш ли тъй да учиш”, “Изтрошил бих всичките окови”.³

¹ Стармали, хумористично-сатиричен лист, 1881, бр. 15.

² В Арх. ПРС, п. II, тетр. 1, л. 2 - е направен препис на стихотворението от Ив. Славейков. Под заглавието Пенчо Славейков е написал Мирза Шафи. Обнародвано е в Избр. произв., 1954. В коментара към стихотворението е съобщено погрешно, че се касае за Мирза Шафи Гештеан, персийски езиковед и писател, който няма нищо общо с автора на “Мой човек”.

³ “Разпознаване”, обнародвано през 1883 г. в “Читанка за първо отделение” ;

“Н е търси високо”, обнародвано през 1883 г. в “Читанка за първо отд.” ; “Мой човек”, обнародвано в “Календарче” за 1884 г., а преведено през 1883 г.; “Кой що желае”, Родолюбец, 1889, обнародвано за пръв път; “Критикаш”, преведено през 1883 г., обнародвано в Избр. произв., т. I, 1954; “Болье милост без песен”, обнародвано в “Календарче”, 1884 г., преведено 1883 г.; “На думиина дело”, обнародвано в Избр. произв., т. I, 1954; “Започнеш литъй да учиш”, обнародвано в “Славейче”, 1964 - “Поука и пример”, така както го е озаглавил и приготвил за детско издание сам поетът; “Изтрошил бих всичките окови”, обнародвано в Избр. произв., т. I, 1954. По-подробно за преводите на тези стихотворения вж. в статията “ПеткоСлавейков и азърбайджанският поет Мирза Шафи Вазех”, сп. Език и литература, кн. 6, 1964.

56

За разЛика от останалите преводи на Петко Славейков тези стоят доста близо до образеца. До известна степен авторизирани са само “По какво се познава”, “Кой що желае”, “Критикаш”, “Надумиинадело”,но и тук промяната се отнася повече до “побългаряването” на стихотворението, до приближаването му до нашата действителност, отколкото до промяна на идейното или художестветото му съдържание. Така например в стихотворението “Кой що желае” Славейков е заменил везира с български чорбаджия. И докато везирът желае злато, българският чорбаджия иска “да го питат, да го славят и почитат”. Преводът на “Критикаш” и “На думи и на дело” е по-разгърнат. Картината, която рисува Славейков, е по-широка и много характерна за нашата действителност. В същност тя не може да се отнесе за друга действителност. Финалът на стихотворениетсг* “На думи и на дело” е свободен. Тук Славейков е олицетворил сполучливо онези свои сънародници хора, “с умствени потури”, които се обявяват за негови противници, без да разбират, че в същност той се бори за тяхната свобода. Славейковият превод не само е съобразен със заобикалящата го действителност, поради което в стихотворението се чувствува българска атмосфера, но е и по-емоционален. Той носи яркия печат на Славейковия темперамент, особено в последния стих: “Хей, вий с умствени потури, я се вижте, вий сте щури! В този финал се чувствува и възмущението, и болката, и увереността на поета в правото дело, на което той служи, докато в оригинала завършъкът звучи по-спокойно и философски отвлечено.

Обикновено, когато работи със сръбски източници, Славейков усилва, доизяснява идейната тенденция на произведението. В преводите от Змай Иованович обаче, като изключим “На думи и на дело”, не може да се открие нещо подобно. Дори в “Критикаш” той е накърнил изобличителната сила на оригинала, като е променил стиха, в който Мирза Шафи казва, че “бедният е свикнал да го доят”. Славейков е превел “бедният обича да го жалят”.

Петър Прерадович

След Освобождението, около 1881-1886 г., Славейков работи върху някои стихотворения на хърватския поет Петър ГТрерадович. Досега беше известно (съобщено от Пенчо Славейков), че от него той е превел стихотворенията “Зеница” и “Сватбата на певеца”¹. Към това, което не е съобщил синът му, можем да добавим още, че Славейков е написал по Прерадович баснята “Ружка и теменужка”, която не издал приживе.²

¹ За пръв път ги обнародва Пенчо Славейков, който съобщава и годината на превеждането им, 1884. Не сме попаднали досега на техни ръкописи в архива. Не е изключено Петко Славейков да е притежавал някаква антология, от която да е правил тези преводи все около 1883 г.

² К ц 2 а 1 ј и Ь 1 с а ТигПа ве 1јиМса

р08ез1:ГЈГШ Г112Ј :

В1а§о 1еЬ1, везйсе, па уЈаоКош 1и5и,

Ружка и теменужка

Жалила се теменужка на посестрима си ружка:

- Хвала, сестро, и блазе ти! Какви ти са стройни ветви

В поезията на Петко Славейков има СЪЩо 6Дйо прекрасно малко стихотворение, което не е нищо друго освен близък и много сполучлив преводна стихотворението на големия хърватски поет, озаглавено “ЬаЬи пос”.¹ Преводът му е правен след Освобождението, около 1883-1884 г.

Значението, което имат редица забележителни представители на хърватската и особено на сръбската литература от края на миналия век за развитието на Петко Славейков, основателя на реализма в българската литература, е несъмнено. В тях българският поет открил онова звено, което свързвало миналото и настоящето на двата народа, видял художествени образци за изразяване на обществената мисъл през преходния период от феодализма към капиталязма, за отразяване новите тенденции на националното и социално-политическото развитие на двата народа. Но онова, което научил от най-добрите им представители, не отишло напразно. Славейков използувал някои техни достижения за създаване на свой собствен стил и художествена форма,. станал основоположник на нов художествен метод в българската литература. И докато интересното и оригинално творчество на един Йован Стерия-Попович остана изолирано явление в развитието на сръбската литература дълго време след смъртта му,² защото тогава там разцъфтяваше романтизмът и нежната поезия на Бранко Радичевич, у нас поради различните, доста по-сложни и тежки обществено-исторически условия реализмът намери благоприятна почва за развитие. Ето защо той даваше вече първите си плодове много по-рано, отколкото това стана в Сърбия.

Въпросът за взаимодействието между отделните славянски и неславянски литератури трябва да се разглежда в цялата му пълнота и бо-

и т. н.

1е81<о теш зјгоМ и 1гауЈс1 мзЬо), оЬо 1еЬе 1ерт вуоје Ьо1о уойе, оЬо тепе §и81:ег1

¹ I, а ћ и пос

5ипсе гайе, тгаЬ рго<:еге ро оЬгоги вуоји тос, вапаг зри81а зуоје тгеге \ зуе ћуа1а - \а\т пос! Оре{ јеиап Дапап ргойе, Ьао 81а се 1 зу! ргос йоауаН §а , пИЬо бйе уес пе тоге - 1а1<и пос! Оап зе Дапот 1аЬо Дше, па1ајии пат гјуо! ргос 1 ро81ес1пје ДоЬ петте 1 5тг<: гейе : 1а1{и пой!

и каква си ти напета! Тежко мени, що съм клета, все заглъхнала в тревата изпровирам си главата ... На теб кацат пеперудки, весело те поздравляват и т. н.

Обнародвано в Избрани съчинения, т. I, 1954.

Лек а н о щ

Мръкна, сленцето залезе, мрак доби пак власт и мощ, простря сънят свойте мрежи, обвзе всичко-

лека нощ!

Ден един се пак измина, повърни го, ако мож, но не слуша исполина, не се връща-лека нощ! Ден след ден така ще гине, тоз добър, а онзи лош. дор последний да пристигне, да ни каже - лека нощ!

Обнародвано в “Славейче”, 1964, стр. 34.

² Вж. Й. Скерлич, История на сръбската литература, стр. 166, а също М. Мили с а в а ц, Значај сатире за развој реализма у српской књижевности.

гатство. Само така в тази разнообразна и неочаквано протйвйречива понякога за предварително “сигурния” в своите изследвания литературен историк картина ще се оформи едно ръководно начало - въздействието на социално-историческото развитие за дадена литература и нейната национална специфика. Само така, в общия исторически опит на тези славянски страни, чиято съдба до голяма степен е еднаква, в тяхната борба за освобождение може да се види как крепне съвременната литература и какво е значението на нейните взаимоотношения. Защото без една такава постановка на въпроса, основана на ново разбиране на литературния процес в неговото непрестанно развитие напред, в неговата обусловеност от социалните и идеологическите фактори, от развитието на естетическата мисъл, въпросът за взаимоотнашенията и взаимовръзките би се свел до едностранчиво разбиране на “влиянията” като повторение на едни и същи теми и мотиви, които се “предават” от една литература на друга пряко или като редица паралелни “типологически” връзки, ипюриращи живия процес на историко-литературното развитие. А да установим, че един поет усвоява “мотиви” от друг поет, още не значи, че се касае до най-важното, защото това не засяга и не обяснява художествения процег. Едно широко, основано на правилна методология изследване на взаимоотношенията между славянските и балканските литератури от края на XVIII и началото на XIX в. би могло да допринесе за задълбоченото познаване спецификата на нашите национални литератури в тяхното историческо развитие, би издигнало теоретико-литературното изследване до уровена, отговарящ на съвременните задачи на нашата наука. До такова разгърнато изследване на взаимодействията при зараждането и създаването на новата българска литература още не можем да достигнем. Тази студия е само скромен принос към дружните минали и особено бъдещи изследвания за връзките на новата българска литература в периода на нейното зараждане със славянските и съседните нам литератури.

1 Вж. по този въпрос и статията “Някои моменти от развитието на южнославянските литератури и творчеството на Петко Славейков”, Литературна мисъл, 1964, кн. 3, стр. 89-92.

2 Правилно е наблюдението на В. И. 3лиднев, вж. Глубже изучать формм литературннх связей, в сб. Взаимосвязи и взаимодействие национальшлх литератур, Москва, 1961, стр. 370.

3 Вж. Б. Пундев, Константин Огнянович, Сб. БАН, кн. XXXVI, 1942, стр. 217.

4 Петко Славейков, Събрани съчинения, т. I, 1963, стр. 423-427.

5 Ем. Георгиев, Паисий Хилендарски между Ренесанса и просвещението, в: сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха, София, 1962, стр. 280.

6 Въпреки че техният автор е известният хърватски поет Андрия Качич-Миошич, ние ги включваме в едно изследване за сръбско-българските литературни връзки поради това, че Славейков се е запознал с тези произведения чрез техния сръбски превод. В този случай, а както ще видим по-нататък, и в още много други сръбската литература е станала посредник и препоръчител за младия едва-що начинаещ български поет.

7 И. И. Голенищев-Кутузов, Проблемн влияния и нацнонального своеобразия в славянских литературах апохи Ренесанса, в сб.: Взаимосвязи и взаимодействие национальннх литератур, Москва, 1961, стр. 224.

8 Стари писци Хрватски..., књ. XXVII - Дјела Андрије Качића Миошића, књига прва - Разговор угодни, М. Матић, Загреб, 1942.

9 Вж. студията на Ю. Трифонов “Зографската история”, СбБАН, кн. 10, 1940.

10 Вж. студиятана Ю.Трифонов “Зографската история”, СбБАН, кн. 10, 1940, стр. 1-67.

11 Ја ћу теби карат за Бугаре
мореш на ње ноћас ударити.
Бугари су код рике Челинке.
вино пију, како вуци вију,
у колу су од јутра до мрака,
не боје се герках, ни тураках.
...
Када ли је сунце починуло,
подиже се горицом зеленом
и улизе у земљу булгарску,
приа зоре к ладној води дође
и находи бугарске делије,

12 Фра Андрија Качић Миошић на темељу нових истраживања, Дубровник. Карло Етеровић. Също: О Андрије Качића Миошића - Разговор угодни... Загреб, 1862, Вж. предговора.

13 Стари писци хрватски... Вж. предговора.

14 Освобожденньй Иерусалим, историческая поама итальянского стихотворца Тасса. Преведена с франпузского Михайлом Поповьш, год. I, Спб. 1772.

15 Вж. А. Н. Робинсон, Историография славянского возрождения и Паисий Хилендарский, Москва, 1963, стр. 75.

16 Вероятно става дума за Паневски Демелич Петар, Омирова Илияда, с еллинског преведена, I до III песма, Будим, 1832.

17 Ал. Милев, П. Р. Славейков като преводач на първа песен от Илиадата, сп. Българска мисъл, год. XI, 1963, стр. 129-131.

18 Ив. Славейков, Библиотеката на П. Р. Славейков, Български преглед, год. III, кн. 5, стр. 68.

19 Всичко, което е запазено от трите поеми, е издадено от нас в студията “Поезиятг. на П. Р. Славейков от периода на Кримската война”, Изв. Инст. за бълг. литер., кн. VII, 1958.

20 Арх. ПРС, п. X, тетр. 2, л. 1.

21 То е обнародвано от поета по-късно, през 1879 г., със следната забележка: “Настоящата песен е едно от първите ми съчинения и превод от сръбски на 1848 още. Изпосле аз я бях поправил, но като изгоря последний текст, намерих настоящий у едного от старите си приятели и го обнародвам така, както си е, без да го поправям, за спомен на първите ми книжовни трудове”.

22 Арх. ПРС, п. VI, тетр. 2, л. 2 - на корицата.

23 Стари писци хрватски, Живот и рад Андрије Качића Миошића, Загреб, 1942. Вж. предговора, стр. XXI.

24 В. Г. Белински, Избрани произведения, София, 1955, стр. 401.

25 Вж. В. Бехиньова, Чешка слависТка в България през Българското възраждане, в: сб. Чехословакия и България през вековете, София, 1963, БАН. стр. 320.

26 Цветообрание на старославенската книжнина ..., Изд. Хр. Йоанович, Бялград, 1849.

27 Петко Славейков, Събрани съчинения, т. I, стр. 423-427.

28 Литературен архив, т. I. П. Р. Славейков, 1959, стр. 49.

29 Арх. ПРС, п. VI, тетр. 1,л. 75.

30 Един от първите варианти на стихотворението се намира в Арх. ПРС, п. VI, тетр. 1, л. 70 и 76 и носи заглавие “Згра1' - елегия.

31 Марко Јелисејић, Велизар1й - Зсадническое позориште у три действия. Из историята на Велизарий, римски военачалник, направена за театър, Будим, 1832.

32 На Никифоровата смърт”, “Надпис на смъртта Венелина”, “На портрета Априлова”; “На портрета Шишмана”, ,На гроба на Априлова” - всички в “Смесна китка” за 1852 г.

33 Јевтимије Ивановић, Новнй Плутархили кратко описанје славнейши люд1”й свш народа... По Бланшара свободно преведен и новмма б1ограф1ама умножен, Крагуевац, 1834,

34 Д. Дарвар, Зерцало криспанское содержащее мнсли спасителнмя..., 1801.

35 Исторја Синдипн философа, преведена с греческого на слав. серб. езнк, Будим, 1809. С няколко песни от Милован Видакович и една сръбска народна песен.

36 Краледворски рукопис. Превод у Златном Прагу, 1851, стр. 109.

37 Този факт показва, че около 1881-1886 г., както ще видим по-нататък, Славейков се връща към някои сръбски източници, с които работил на млади години. Защо? Защото по него време той бил интерниран в Трявна. Там вероятно открил в някой сандък запазени свои ръкописи, а също и книги от най-ранни години на учителствуването си. Това са онези тетрадки, които се пазят и досега в архива на поета, защото всичко друго е изгоряло в пожара на Стара Загора. Славейков бил вече не само на преклонна възраст, но и болен. Въпреки това мъката и разочарованието на поета от съвременната му обществена действителност го върнали отново към поетическото творчество и към някои от ранните източници, които били вече доста много остарели. Обаче тогава той нямал нито възможност за избор, нито време за губене.

38 Приключения Телемака смна Улисеева, Фенелоном, 1814.

39 История на руската литература в три тома. Том I, под ред. на Д. Д. Благой, София, 1960, стр. 476-478.

40 Да си спомним как Иван Вазов описва своята любознателна майка, седнала в неделен ден на шарения миндер до прозореца да чете Фенелоновия “Телемах”. Романът заедно с няколко жития стояли на малка поличка до иконата.

41 В. Г. Белински, Избрани произведения, т. I, София, 1955, стр. 429.

42 В Русия книгата била преведена през 1766 г., в Сърбия през 1814, а у нас през 1845г. - все с една разлика от около 30-40 години.

43 А л. Т.-Б а л а н, Българска литйратура. Кратко ръководство за средни и специални училища, Пловдив, 1896, стр. 177.

44 Писмо на П. Р. Славейков от 7. IV. 1851 г., Литературен архив, т. 1, 1959, стр. 177.

45 “Южнне славяне-пише през 1853 г. Енгелс -являются единственньши носителями цивилизации во внутренних частях странн. Они еще, правда, не образовали нации, но в Сербии они уже имеют сильное и сравнительно просвещенное национальное ядро.” Цит. по доклада на Н. И. К р а в ц о в, Роль народного зпоса в развитии сербской литературм, стр. 357.

46 Впечатлението на Пегко Славейков, че Търново по това време било “пусто от родолюбци”, е в известна степен пресилено. През 1851 г. в града по повод на един ноз данък върху лозята - дюлюмлюк - се надига народно движение против Правителството, което според П. Кисимов имало “революционен характер”. Властта разпръснала събралия се в двора на конака народ и изпратила към 20 души на заточение в Цариград заедно със Стоенчо Ахтар като подстрекател. Значи точно по това време пострадал любимият приятел на Славейков, честният родолюбец Стоенчо Ахтар. След няколкогодишно заточение го пуснали. Завърнал се болен и скоро умрял.

47 Арх. ПРС, т. XX.

48 Й. Скерлич пос. съч., стр. 57.

49 Писано на 8.1Х 1951 г.

50 З.Орфелин ,.(1726-1785) написал през 1761 г. “Плач Сербш, еяже сьшм в различння государства разсеялися”, какю и “Горестннй плач славньм иногода Сербји своих царей, князей, вождов, градовже и земель лишенння, и на чужих пределех в жалостном подданстве седяшня”. Тези две произведения той издал по едно и също времевъв Венеция. Те в същност са еднакви. Само че първото е написано на говорим сръбски език, а второто на руско-славянски. Сръбската версия е по-ясно, по-свободно написана. И двете са излезли без подпис, с инициалите С. С. С. (Собствени Сьга Сербији).

51 Й. Скерлич, пос. съч., стр. 60.

52 М. Арнаудов, Неофит Хилендарски, стр. 747; също И в. Д. Шишманов, Нови студии..., СбБАН, год. XXI, стр. 588; А. Т. - Балан, Пер. сп., год. XVI, стр. 126.

53 В тази поема се чувствува също осезателно влиянието на гръцката патриотична и революционна поезия.

Тази революционна вълна дошла тогава от Гърция, кояю седем години проливала кръвта на най-добрите си синове в неравен бой с Отоманската империя за свобода. Стерия-Попович не само бил гръцки възпитаник (баща му бил от гръцки произход), но превеждал и гръцки патриотични и революционни песни. В същата година, 1825, когато излязло от печат неговото произведение “Слезм имиже Болгар1я нещаспе лета 1374...”, той обявил, че ще издаде сбирка от гръцки патриотични стихове, преведени от него с наслов “Седмостручнм цветак борећим се грцима” (Ј. С к е р л и ћ, стр. 156 ;Ј.Бошковић, Списак нештампаних дела Ј. Ст. Поповића, 1868). В неговите стихотворения от товавреме се чувствува влиянието на гръцкия поет Ригас Велестинлис (от когото се е влияел и Г. С. Раковски), както и на Адамантис Кораис. Мотиви от песните на тези гръцки поети звучат и в неиздадените бунтовни песни на Петко Славейков “Поема за робството”, ,0, унуци цар Шишмана”, “Стари, станете”, ,3а бащини права свещенни”, «На прощаване”, и пр. Ако Захари Орфелин чрез своето творчество става за младия Славейков посредник на руското влияние, то Йован Стерия-Попович чрез ранните си творби е за него посредник на гръцкото.

54 Селзи, имиже Болгарја нещаспе лета 1374 сбнвшееся оплакивает. Јоанном С.-Поповић науки красноречјн слмшателем произведения. Иждивеюем же господара Паула Неделковића купца Вершаћкаго напечатани. В Будиме, 1825.

55 Б. Пенев, Доситей Обрадович у нас, СпБАН, кн. 3, 1912, стр. 105; Ил. Конев, пос. съч., стр. 73. Данните, които съществуваха досега, не даваха основание за друг извод.

56 Арх. ПРС, п. XX, отделен лист.

57 Живот и прнкљученји Димитрия Обрадовича, нареченога у калуђерству Досггеа, Лайпциг, 1783.

58 Ил. Конев, Българо-сръбски литературни отношения..., София, 1964, стр. 75.

59 В. “Гайда”, 1866, бр. 18.

60 Басненик, 1852.

61 Една златна дума, Читалище, год. III, стр. 285. Цитираме по статията на Б.Пенев.

62 В. Гайда, год. I, 1863, бр. б, стр. 47.

63 Вж. за това Б. П е н е в, пос. съч., стр. 84.

64 Целокупна дела, IV. Совети здраваго разума, стр. 38-69.

65 Извод от советите на здравий разум, Цариград, 1863, стр. 17.

66 Преди него издава календар Сичан Николов, Месецослов или календар вечний, събран от различни други, Букуреш, 1840, с едно стихотворение в духа на времето - “Похвала на древните българи и на отечеството им°. Месецословът претърпял две издания.

67 Вж. студията на В. Пундев, К. Огнянович, СпБАН, кн. XXXVI, 1914, стр. 211 сл.

68 Вечннй, тоесть от начала до конца м1ра траюццй календарь, содержаццй в себе... написан Захарјем Орфелином, Будим, 1817.

69 Песмарница-скупио и издао Радован Примовић, кн. I, у Београду, 1845.

70 Историја српске књижевности саставио Јован Грачић, у Новом Саду,1903, стр. 191.

71 Вж. Босиле, Стихотворения списашя Јована Субботића, у Будиму, 1843.

72 Арх. ПРС, п. IV, тетр. 1, л. 1.

72 Арх. ПРС, п. V, тетр. 8, л. 21.

73 Пак там.

74 Препис на същата песен на сръбски език намерихме в архива на поета, п. VI,тетр. 1, л. 55.

75 Стихотворението се намира втефтерчето на поп Койчо Витанов, където са записани оригинални школски стихотворенияна Славейков от 1850 г., Арх. на Инст. за литер ф. 85, арх. ед. 1.

76 Неотдавна обаче в своята книга “Българо-сръбски литературни взаимоотношения' Илия Конев засегна този въпрос: “По него време, пише той, балканските литератури си взаимодействуват и това взаимодействие у нас през 50-те години е отразено най-ярко 1 Славейковата любовна лирика”, стр. 13.

77 Вж. например книжката “Србска лира или варошке веселе, любовне и юначке песме” , кн. I, Београд, 1847, в която има около 90 любовни песни.

78 Забавник за 1834 годину, сочинеше Димитрија Давидовића у Крагуевац.

79 Вж. Й. Грчић, Историја српске књижевности, 1903, стр. 120

80 Арх. ПРС, п. VII, тетр. 1, л. 289 - препис от около 1849-1851 г.

⁸¹ Календарче, 1877, Пер. сп., 1898, кн. 57, стр. 102, със заглавие “То ми драго, то ми мило”.

⁸² Меч и перо, Песни Милоша Поповића, у Београду, 1846.

⁸³ Вж. за него Й. Грчић, Историја српске књижевности, Нови Сад, 1903, стр. 349.

Аутори | Језик | Фолклор | Историја | Уметност | О Бугарској | Библиографија
Насловна | Новости | Мапа | Контакт