ЗА СЕБЕ СИ И ЗА БЪЛГАРИЯ

ПАВИЧ ЗА СЕБЕ СИ

Аз съм писател повече от 200 години. През далечната 1766 г. един Павич публикувал в Буда своя стихосбирка и оттогава се считаме писателско семейство.

Роден съм през 1929 г. край бреговете на една от четирите райски реки в 8.30 часа сутринта, зодия Везни (аксцедент Скорпион), според хороскопа на ацтеките - Змия.

За пръв път бях бомбардиран, когато бях на 12 години, а след това, когато станах 15-годишен. Влюбих се за първи път между тези две бомбардировки. По време на немската окупация научих немски език по принуда. Тогава тайно започнах да уча английски от един господин, който пушеше ароматен тютюн за лула. В същото време за пръв път забравих френския (по-късно го забравях още два пъти). И най-после в една кучешка колиба, където се бях озовал, бягайки от англо-американските бомбардировки, един царски руски офицер - емигрант, започна да ми дава часове по руски език по стихосбирките на Фет и Тютчев. Други книги на руски той просто нямаше. Днес си мисля, че ученето на чужди езици беше своеобразно превъплъщаване в разни магически животни.

Имах много повече любов в книгите си отколкото в живота. С едно изключение това все още е така.

До 1984 г. бях най-малко четеният писател в своята страна, по-късно станах най-търсеният.

Написах един роман във вид на речник, втори под формата на кръстословици, третият има две заглавни страници и най-хубаво е да се чете един път и половина, краят е в средата - там, където се срещат главните герои на книгата. Четвъртият наподобява наръчник за гадаене с карти таро. Старая се колкото се може по-малко да преча на романите си. Мисля, че романът е като рак; живее от метастазите си и се храни от тях. Колкото повече времето отминава, толкова по-малко аз съм автор на написаните си книги и все повече писател на бъдещите, които вероятно никога няма да бъдат сътворени.

За моя изненада книгите ми са преведени над 80 пъти на разни езици. С една дума, аз нямам биография, а библиография.

Критиците във Франция и Испания писаха, че съм първият писател на 21-ви век, който е живял в 20-ти век, когато е трябвало да се доказва не вината, а невинността.

Най-големите разочарования в живота са победите. От тях няма полза.

Мисля, че Бог ме е огрял с безграничната си милост, като ме е дарил с радостта на писането, но ме е наказал също толкова, вероятно именно заради тази радост.

ПАВИЧ ЗА БЪЛГАРИЯ

В България бях през 1945 г., веднага след оттеглянето на хитлеристките войски от Балканите. Спомням си разрушената от бомби София и бялата Варна на брега на Черно море, където по протежение на брега бяха подредени прекрасни малки вили с червени покриви и зелени первази около прозорците, но когато човек се приближаваше към тях, те показваха истинското си лице - това бяха умело прикрити германски бункери, обърнати към морето.

Прекарах една година и в град Русе, на брега на Дунав, в прекрасен френски колеж за момичета, който тогава се наричаше Notre Dame de Ruschuk. Преподаваха монахини от Франция, Англия и Белгия. Понеже знаех френски и английски от дете, обичах да си говоря с тях. Едното крило в голямата градина на брега на реката беше преуредено в училище за нас, децата от Сърбия. В Русчук си водих дневник. Той беше пълен със стихотворения на френски и сръбски, които бях писал там. Днес трудно мога да позная себе си в тези момчешки страници.

(с) Милорад Павич
(с) Ася Тихинова - превод, 2002
(с) Издателство LiterNet, 30. 03. 2002
===========================
Първо издание, електронно.
Текстът е част от Проекта Растко (българска секция).