|
|
Йовица АчинРазказиПревод: Русанка ЛяповаЕсеист, литературен критик и преводач, ЙОВИЦА АЧИН е роден през 1946 г. в Зренянин. Бил е редактор на периодичните издания “Студент”, “Книжевна реч” и “Дело”, както и сътрудник на сп.”Политика” и “НИН”. В момента е главен редактор на издателство "Рад". Своето пристрастие към френската и най-вече немската литература и философия показва чрез преводите си на Ницше, Фройд, Хьолдерлин, Бенджамин и Бубер. Под негова редакция са публикувани “Избрани съчинения на Маркиз дьо Сад”, а сам става автор на есеистичната книга “Апокалипсисът Сад” /1995 г/. Плод на интереса му към темата за лагерите са два броя на сп.”Дело” и “Поле”, антологията на Солженицин “Архипелаг Гулак”, както и книгата му “Гадаене по пепел” /1993 г./ За критическите и литературните му занимания свидетелстват книгите “Политиката на паяка” /1978 г./, “Чакъл и мъх” /1985 г./, “Поетика на лудостта” /1986 г./, “Поетика на лъжата” /1991 г./, “Дългите сенки на късите сенки” /1991 г./, “Да се унищожи след смъртта ми” /1993 г./, както и последните му творби “Пеперуден съновник” /1993 г./ и “Извънземни явления” /1999 г/, откъдето са избрани предложените разкази. Йовица Ачин е най-автентичният мистификатор в съвременната сръбска проза. В неговото постмодернистично виждане автор и читател често си разменят местата, за да споделят една действителност на границата между живота и кошмара, моделирана от разглежданите религиозни, философски, литературни и паралитературни проблеми.
ДЕТИНЩИНИНе беше някакъв вълшебен килим от Исфахан или Бухара, нито пък килим от Пирот, а най-обикновено фабрично изделие. Единственият килим в жилището. Върху него бе масичката, край която клекнали бащата и детето ядяха нарязани на парчета домати с малко хляб и сирене, като отхапваха и от прясната чушка, която стискаха в ръка. За детето имаше и краставица. Бащата страшно се ядосваше, когато детето изтървеше на килима парченце домат или го наръсеше с трохи хляб и меко сирене. Изчистваше го с пръсти. Караше и детето да пълзи и да чисти изцапаното. Веднъж в желанието си да се покаже добър и великодушен бащата каза, че килимът този път не е гладен, защото яде само през ден. Килимът бе зелен като тревата с щампосани върху него рози и други непознати цветя. Детето си играеше на него със зарчета. Често, надвито от умората, заспиваше проснато отгоре му. - Значи – каза то, – килимът е жив? Той е живо същество. Веднъж сгрешил, бащата не искаше веднага да признае грешката си, затова поясни: - Да, жив е като нас. Всички неща могат да бъдат живи. Те чувстват. Всяка грешка води след себе си друга, по-голяма от първата. Бащата не се замисли върху това. Детето още повече обикна килима. Това бе единствената вещ в дома със свежи, ярки цветове. Най-напред престана да слуша баща си и да събира трохите. Ако бащата сам се опиташе да го направи, детето се тръшваше на килима, търкаляше се по него, плачеше и крещеше истерично. Вече не позволяваше никакво чистене. Скришом, докато детето бе на градина, бащата почистваше килима внимателно, за да остане незабелязано. Сега детето почти не ядеше, а съвсем съзнателно разсипваше храната по килима. Взимаше и от тази на баща си. За да не гладуват, налагаше се да купуват повече храна. Въпреки това детето слабееше и бащата трябваше да му обещае, че всеки ден ще му носи по една кофичка кисело мляко, различни мармалади, питки и соленки. Всяка събота и неделя му вареше супа от зеленчуци с тлъсто месо и костен мозък. Какво друго му оставаше? Животът на детето бе поставен на карта. Детето ядеше, като едновременно с това разхвърляше залъци по килима. Всяка сутрин ставаше с пукването на зората и всичко, което намереше в кухнята, наръсваше по килима. От леглото през полуспуснати клепачи, преструвайки се на заспал, бащата тъжно го наблюдаваше, като се кълнеше, че най-късно на другия ден ще го заведе на лекар. Така минаваха ден след ден. Вонята на развалена храна изпълни цялото жилище и започна да прониква навън. Детето поливаше с мляко килима, пръскаше го със сироп от боровинки, размазваше по него с лъжичка маргарин. А през това време лицето му светеше. Някаква странна алхимия се извършваше в детската душа – бащата не можеше да я проумее и бе обхванат от неописуем страх. - Защо? – питаше в мъката си той и себе си, и детето. - Знаеш ли – отговори му детето, – килимът е мой брат. – След това, като поразмисли още малко, добави: – Той е моят брат-близнак. Заедно ядем и заедно играем. Понякога аз на него, понякога той на мен. Какъв брат съм му, ако не му давам да яде и пие? В това имаше някаква логика, но налудничава. След обяснението на детето бащата цяла нощ се въртя буден в леглото, като твърдо се заричаше на другия ден да се посъветва с някой педиатър. Когато след безкрайните му терзания, най-после се съмна, бащата стана от леглото и без да поглежда към детето, разположило се насред килима, отиде в банята. - Виж – с радостен глас го повика детето. Изобщо не искаше да погледне. Бе смазан от мисълта, че не успяваше да бъде истински баща. - Моля те, погледни – повтаряше детето с нарастваща радост. – Ако не погледнеш сега, повече няма да ти бъда дете. Макар да бе изпълнен с мрачната увереност, че детето е напълно изгубено, и то не само за него, с последни сили се реши да погледне и поне с поглед да изкупи греха си. Под лъчите на утринното слънце килимът бе прекрасен. Всъщност дали това изобщо бе килим? Насред стаята имаше пролетна градина. Върху килима бе поникнала трева, розите бяха нацъфтели, цветна леха ограждаше тази чудна градинка, листенцата на цветята се полюшваха от течението в стаята. Изведнъж цялото жилище се изпълни с ухание. Килимът оживя. Детето подрязваше тревата с ножички, придаваше на храстите най-различни форми. “Моят брат” – изрече полугласно то. Трябва да му купя комплект малки градински инструменти, помисли си машинално бащата. И тогава, заслепен от чудото, затвори очи. Отвори ги отново, всичко си беше както преди малко. Килимът бе жив, целият избуял в трева и цветя. Почувства как на душата му олеква. Не можеше да повярва. Успя само да изрече: ”Сега ще имам повече работа. Децата. И тяхното отглеждане.” Влезе в банята, припявайки си като рефрен: “Детинщини, детинщини”.
СВИДЕТЕЛ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, ИЗ ДНЕВНИКАДокато вървя по улицата, виждам отсреща една девойка, която потръпва с рамене. Косата й е дълга и червена. Но гърдите й са причина да не мога да откъсна поглед от нея. Те са твърди и едри, борят се с девойката. Забелязвам как я обгръщат с изпънати ръчички, забиват пръстчета в лопатките й, стягат я в обръч така, че дъх не може да си поеме. Внезапно се разтеглят, както само те си могат, залюляват се и я докопват за врата. Душат я насред улицата. След това бързо я пускат и я ритват в стомаха. И го правят силно и постоянно, така че гръбнакът й се извива на тласъци. Още малко и ще се пречупи, но не се дава. Аз се колебая, не знам какво да предприема: дали да скоча, да сграбча полуделите гърди и да ги спра в това очевидно престъпление. За миг ми заприличват на детенце, което се дърпа бясно от нечия прегръдка и вироглаво отказва целувка. Тялото на девойката се гъне под ударите. Не се справя много добре в схватката. Но въпреки всичко, изложена през цялото време на това тайно нападение, девойката ми махва с ръка от центъра на сблъсъка, сякаш сме стари познати и се усмихва ведро и невинно. Тази усмивка ме съпровожда до къщи, тя е с мен в здрача, когато си лягам. Кротко ме чака да се събудя. Очевидно се чувства като скъп гост. А аз нищо не пиша, не мисля за нищо, не решавам никакъв заплетен проблем. С две думи, прекарвам си отлично. Спя, а на събуждане при мен заедно с усмивката на девойката, която бди над мен, идват едни или други думи. Никога важни. Например брадавица, или капчица. Почесвам се по гърдите. Без паника забелязвам как натежават, вмъкват се между ребрата ми, завличат ме надолу. След това отново заспивам. Надявам се на сигурно доказателство, че преселението на душата ми е извършено без големи затруднения. Невъзможно е да й служа без пълни гърди. Но като че ли още се колебая дали да се родя или не. *** Зимата наближаваше и това се усещаше в особената острота на утринния въздух. Засега вместо сняг навсякъде в предградието се бе разпростряла бяла мъгла. На някой можеше да му се стори, че е започнал да пада ситен сняг, но в мига, когато първите снежинки са докоснали уличния калдаръм, той е променил решението си, спрял е да вали и под натиска на неизразходваната от падането енергия се е превърнал в брашнен прашец, останал да виси така и да се рее между небето и земята. На тавана на ниска постройка в края на две улици, срещу която започваше брега, обрасъл с акации, тя се миеше. Разголена до кръста, сведена над мивката до стената, тя се плискаше със студена вода, триеше се енергично около врата, масажираше с мокри длани гърдите си, обливаше лицето и зад ушите. В този миг й се стори, че чува нечий зов. Без съмнение това бе много силен вик, защото го бе доловила въпреки плисъка на водата в легена и съвсем естественото усилено сърцебиене и бучене на кръвта, което се появяваше винаги, когато се миеше по този начин. Спря и се ослуша. Капките вода по тялото й започнаха бавно да се стичат към нощницата, която бе смъкната на височината на гащите й. Една капка я погъделичка по гърба. Като продължаваше да се ослушва, тя взе кърпата от облегалката на стола и започна да бърше корема си. Нищо не се чуваше. Тъкмо щеше да си помисли, че й се е сторило, когато до ушите й достигна писък, от който се вцепени. Писъкът се отдалечаваше, като че ли се удавяше в собственото си ехо, което затихваше, потънало незнайно къде в мъглата. Тя бързо разтвори таванското прозорче, покачи се на примъкнатия стол и се наведе надолу. Не почувства никакъв студ, но кожата на гърдите й настръхна. Навън нищо не се виждаше. Обърна се в посока на първата, а после на втората улица. Чу приглушено кукуригане, чу и две кучета, които се надлайваха, но никакъв човешки глас. Загледа се към брега, като повдигна очи нагоре, й се стори, че през плътната мъгла все пак успява да различи върховете на оголените корони на акациите. Пъхна показалец в устата си, извади го и го насочи към небето. Не, каза си тя, със сигурност й се бе счуло, а и какво изобщо можеше да направи тя. По принцип предприемчива, каквато и трябваше да бъде, за да оцелее, защото от години живееше сама, дори бе обикнала и се наслаждаваше на самотата си, горда от факта, че никой не й е необходим, хрумна й да позвъни в полицейското управление и да съобщи за случилото се, но в същия миг се отказа от идеята си. Какво щеше да каже на дежурния! Онзи сигурно щеше да й се изсмее, и като разбереше, че живее сама, щеше да предположи, че се е превърнала в истеричка. Чули сте викове и писъци, така ли, а откъде – ще я запита – и нищо не сте видели, а да не би да е измяукал някой котарак? Реши да забрави за случката, която дори не бе истинска случка, ако всичко е било самоизмама. Ако някой я видеше сега отдолу, от улицата, можеше съвсем основателно да предположи, че е луда. Гола девойка на покрива. В ранни зори, през есента, лунатичка, която е изпуснала през нощта подходящото време за своето лунатично бленуване. Потръпна, слезе бързо и в същия миг захлопна прозореца. Ще си навлече и някоя пневмония на всичкото отгоре. Гащите и усуканата около кръста й нощница бяха влажни. Смъкна ги с енергични движения и измъкна друг пешкир от долапа. Да, какво можеше да направи, питаше се тя. Не можеше да се предположи, че е някакво престъпление. Първият вик дори не приличаше на зов за помощ. А писъкът? Но това можеше да бъде и несвързан с нищо писък на задоволство. Не трябва да се разстройва. И все пак, не приличаше ли донякъде на мъжки писък? Възможно. Но нима и мъжете пищят, докато се любят? Все едно. Решително, донякъде грубо се бършеше, като притичваше и подскачаше из стаичката. Направи няколко приклякания. Успя да докосне пода със задник, провря глава между хълбоците си, ако поискаше, можеше да докосне с език настръхналите си срамни косми. Много добре, все още е доста гъвкава. Тогава се вцепени, както си беше свита на кълбо, с ръце обгърнали коленете й, и се търкулна встрани. Колкото и да беше далечен, отново чу съвсем ясен мъжки стон, последван от пищене и след това тишина. Почувства, че вече няма никакъв шанс за колебание, че повече никаква неизвестност не й предлага отстъпление, това беше охкане от болка, беше писък в края на продължително мъчение. Знаеше със сигурност, че го чува сега и повече няма да се повтори, че това е за последно. Не можеше да обясни защо, но й се струваше, че това е предсмъртен хрип, предизвикан от нож, чието дълго и широко острие се забива бавно под ребрата. Почувства как една гореща сълза капна на носа й. Отдавна не бе плакала и това я изненада. Защо, запита се неохотно. Може би заради собствената си безпомощност? Или заради безпомощността на непознатата жертва, която издъхва със стон някъде наблизо, на някое неразкрито място? Моли я да направи нещо, каквото и да е, само да не е така бездейна, да му помогне поне в мислите си. Плачеше точно заради тази двойна безпомощност, която отекваше на зазоряване. По-рано, по време на един разрив, след който се зарече”никога, никога вече”, й се случваше нещо подобно, дори и насред улицата, щом в съзнанието й оживееше гледката на запустяла скала, която морето залива и увеличавайки нейната естествена усамотеност, мие и руши. Тогава се усмихваше с невиждащ поглед и махваше с ръка. Но не и сега. Гнуси се от някогашната си сантименталност. Отказа се да я измъчват илюзии, да я мият и рушат. Дори не се сеща за тези моменти на слабост. И сега, някой отстрани, който я е шпионирал – докато се е връщал в мъгливото утро от обичайната си разходка в гората, – привлечен от нейната здрава голота изникнала преди малко на покрива, надникнал точно през прозорчето, плътно затворено от нея, за да не я убие студа, лесно би могъл да я сравни с охлюв, който омазан в слуз, се е свил в своята къщичка и угасил всички външни сигнали, вярва, че е здраво защитен, а не забелязва, че варовиковата му черупка вече е смачкана от петата на нехаен минувач, подранил в разходката си по близката пътека, която лъкатуши между дивите акации към обсерваторията на върха на високия бряг. Още по-силно обгърна коленете си с ръце в опит да се смали, да се превърне просто в точка край пешкира, изпуснат до главата й, с коса разпиляна по него. Къде си, несретнико, кой си, дай ми знак, че си жив, обади се, не позволявай това да бъде престъпление, не допускай денят ми да започне така без ведрост, усмихни се, черни човеко, не може да нямаш никакво чувство за хумор, кажи, че всичко е лоша шега, че виковете са лъжливи, не позволявай да забравя всичко – шепнеше тя. Какво бих могъл да й кажа, когато целият ми глас се е процедил от мен – мислех аз, докато постепенно губех свяст и светът чезнеше пред очите ми. Нищо повече от онова, което тя вече знаеше, нищо, освен че съм тук, наблизо, че това съм аз, а не някой друг, и че може да ме види, ако наистина го поиска, да докосне с длан челото ми и може би дори да ме спаси, ако истински го желае. Колкото до забравата, тя е неизбежна.
ПОРТРЕТ НА ПИСАТЕЛЯ ОТ ДИСТАНЦИОННАТА ШКОЛАПо обед вървя забързано по оживена уличка. Пред мен – познат женски гръб. Не мога да се сетя за името. Вълнуват ме раменете и лопатките. Настигам жената, заобикалям я, извръщам глава назад, забавил ход. И всичко това, за да не изглежда маневрата ми нападателна. Преструвам се, че съм забравил нещо, или че гледам след някого, далеч, далеч назад. Страхливите жени по улиците имат странен поглед – всичко гледат, а не искат нищо да видят. Тази крачи към мен, върху мен, буквално ще ме прегази. В този миг ме осени името й. Щом го изрекох, спря. Улучих. Не бяхме се виждали отдавна. Как е, питам. Боли ме. Боли я? Точно тогава моята позната притеснено измести разговора, като ми занатяква, че твърде много съм си измислял, че, дето се вика, било грехота, че не продължавам да се занимавам със сериозни проблеми, а съм се бил повел по неща, които ги нямало в теорията…. Разделяме се. Тя можеше да продължи по същата улица, а аз да свърна в първата пряка. Или обратно. Всичко бе възможно и без значение. Късно вечерта, когато се върнах в къщи, си спомних за срещата. Ужасен прелиствам указателя. Болката остана недоизказана. Какво я боли? Къде я боли? Обаждам й се по телефона, за да разбера това, което ме измъчва. Тя ли е? Гласът не ми прилича на нейния, но потвърждава, че е тя. Извинявай, но каза, че те боли. Не разбрах къде, какво? Зъб? Ухо? Гърло? Стомах? Нещо на теб? В теб? Каква е разликата?… Защо ли това изобщо ме измъчва? Може би има връзка с измислянето, със сериозността на проблема, дори с теорията. Ако аз бях казал, че ме боли, щеше да ме боли точно там някъде, по средата. Не измислицата, не теоретичният проблем… а между тях. Нито това, нито онова. Някъде под мишницата помежду две ключови думи, които ме преследват и искат всяка за себе си, мразейки се взаимно, да използвам само едната, а другата да забравя напълно, сякаш не съществува. Все още напрегнат от това усилие, чувам непознатият женски глас в слушалката: - Боли ме! Но как пък да не ти кажа какво и къде. Така и не научих отговора. Трябваше да попитам веднага, на улицата, както си му е редът, но раменете и лопатките не ми позволиха да го направя, запушиха ми устата, а и тя веднага ме подхвана със своите, както ми се струва, налудничави укори, и точният миг бе пропуснат. Улицата ни погълна; останахме във влажния мрак на нейните челюсти. Не избирам една определена дума, само и само да имам правото над всички, да са ми всички на езика, щом поискам. В замяна на това не съм достатъчно умел при употребата на нито една от тях. Изговарям всяка с усилие. Нека ме боли между измислицата и теорията, ако приятелката ми е имала предвид това. Или между която и да е друга двойка думи. Бих подкрепил предложението за повторно въвеждане на дистанционната медицина… От шестнайсетте познати и напълно доказани като авторство автопортрета на Албрехт Дюрер, два са актови. Художникът се е разсъблякъл, поставил е огледалото пред себе си и след това се е нарисувал. Огледалото, което използвам аз, крепящо се с усилие между разпънатите двойки думи, е някак си изкривено. Онова, което е съвсем добро, здраво, хармонично, изглежда грозно, цялото на възли, издължено, нагънато, просто не прилича на себе си. За щастие, това, което е недостатък на кривото огледало, от друга страна е и негово качество. Всичко отвратително, разкривено, болно, сега е променено по такъв начин, че изглежда повече от добро, едро, красиво. Кривите огледала са вълшебни, сякаш са се появили от сблъсъка между реално и нереално, сякаш огледалото е провряно между някоя призрачна теория и ясната, пълнокръвна измислица, като нито една от страните не взема превес, така че е трудно да се определи на чие съществуване се основава, коя страна е по-лековита. И все пак, можеше да ми каже къде я боли. Разбира се, че я боли. И мен ме боли. Дори да не ви кажа, ще видите къде, щом погледнете в кривото огледало. Между другото, един от споменатите два актови автопортрета на Дюрер, съдейки по всичко, е бил предназначен за консултация с лекар. Художникът не е можел да пътува до своя лекар и поради това е водел преписка с него. В писмото е нарисувал себе си, своята гола фигура (в съгласие с анатомичните, но струва ми се и с някакви други призрачни правила) и на тази фигура е посочил себе си с пръст. По-точно слабините отляво, мястото, което е оградено с кръг. Над рисунката е написано: Боли ме тук. Моята разпънатост е неизлечима. Не ми олекна дори когато моята приятелка, представете си само, ми позвъни почти веднага след своето бездушно как-пък-да-не-ти-кажа. Наистина трябва да подкрепим предложението за възстановяване на дистанционната медицина. Ти ме попита, а аз разбрах, че теб те боли, и как тогава мога, обяснява тя, да ти кажа къде те боли. Раните от истините и раните от лъжите не се различават. Докато четем, аз на теб, мила душо, а ти на мен, не сме защитени от недоразумения с нещата и събитията извън книгата. Извинявай, а къде всъщност те боли? Ако ви покажа, може би вие там, отдалече, точно ще предвидите риска от случайни срещи с познати гърбове сред уличната врява. Сега е мой ред да отговоря, не толкова грубо. - Тук ме боли. ТЪТЕННямате представа какво е като задуха синската бура*. Костите ти стенат, в стомаха ти е като на Северния полюс – лед и вечна нощ, полунощ. И съмване няма. Духа откъм Велебит. До ранни зори има още два часа, а вече всички сме строени за проверка на плаца, който гледан отгоре напомня петолъчка, всички живи мъртъвци от Голямата тел*. В мрака се белеем само ние. Превърнати в статуи от сол, а заедно със солта идва и скрежът, прояжда тялото чак до сърцето. Току се срути някой, припука като дъска и остане вкочанен на земята. Такава е синската бура. Никъде няма друг такъв вятър. Само на Голи оток. Докато разказва, Драган видимо старее. Дъхът му се губи с думите. Едва му стига колкото да говори, а нищичко не остава да се помръдне дори, макар и на сантиметър да се премести в постелята, в която потъва все по-дълбоко. Щом прекъсне разказа си, пъшка и тогава изглежда, че ще успее да се надигне. Докопва четката за под, опряна до възглавницата му. Това е голяма четка от врани конски косми, с дълга дръжка, опира се на нея, надига се и пристъпя, пъпли, влачи стъпала по пода. Облегнат с цялата си тежест се подпира на дръжката, но това не е точно подпиране, защото през цялото време влакнестата грива забърсва пода милиметър по милиметър. От дългото лежане тазът му е станал на нищо. Бърза да се изпикае. Като патриарх, опрян на своя скиптър – казва, като поспира за няколко мига. В устата му гъргори. Примлясва. На масата в кофичка от кисело мляко е нащърбената му зъбна протеза. Казва “скиптър”, а устните му се разкривяват в гримаса. След това се блъсва в шкафа до вратата, а с него пада и малката вазичка от черна глина и се пръсва на парчета. Дори пикаенето не е каквото е било някога, преди лагера, в младостта. Сега за него да се изпикае всеки път е подвиг. Нямате представа какво е, когато по пладне напече слънцето. Този лагерен остров е само камък. А и водоносецът дори да е бил някога, преди заточението, добър и милостив по душа, постепенно се превръща в злобно същество. Друго не може и да бъде, трябва да заслужи мястото си на водоносец. Иска ни се да му дадем знак поне капчица да ни капне, а той ужким неволно разлива водата на камъка и тя се изпарява в същия миг. Сякаш не е истинска вода, а чудодейна напитка, която небесният вестител принася в жертва на божествените следователи и стражарите, чийто сенки витаят над нас и разпалват слънцето да пече още по-немилостиво. Виждам, продължава Драган, че един е получил разрешение и бавно пропълзява няколко крачки по нажежената скала. Развързва връвта от кръста си и кляка. В ръката му късче хартия, откъснато от чувалите за цимент. Напълно изпосталял, само кожа и кости, бутовете му спаружени, нямат колкото и за лакът. Помислих невярващо, че виждам как заизлиза дълго-дълго, дори не се напъна, такова дълго като на някой червоугодник, и изведнъж се сепнах, та това е дебелото му черво, изсипало се, напълно излязло от ануса и чак чувам как то, допряло се до нажежения камък, цвърти като на ръжен. А той го връща назад с хартията, посипана с каменна сода, назад в утробата, но червото не се дава и все се мъчи да излезе. И така няколко пъти. Най-накрая човекът се отказва да ходи по нужда, смачква хартията, по която е полепнал циментен прах и с тази топчица запушва отвора. Докато товарехме пясък от морето, попитах го с шепот за случилото се. Не се съмнява, че е решил проблема за известно време. Бетонирал е дупката, за да не му изтекат вътрешностите между краката. Не каза “вътрешности”, а тъжно ги нарече “моите помии”. Да можех и аз да направя нещо подобно с пикочния си мехур, обяснява Драган, щях веднъж завинаги да се отърва от мъките на пикаенето. И без това никакво го няма. Не е струя, а едва-едва се процежда някаква тъмночервена течност. Като че ли някъде отвътре, от самия себе си, извличам мокър пясък, а тръстиковият ми скелет пука. Който преживее лагера, той завинаги остава там, чак докато не дойде смъртта и не го издърпа. Всъщност там никога нищо не се случва, защото ужасът е винаги един и същ. Драган изпъшква. И все пак някой знае, че веднъж нещо стана. Страхувам се, но ми се ще сега да го разкажа за първи път на вас, преди да се е процедили от мен всичките сински ветрове, всичките пъклени жеги. Ще ви го доверя точно както се случи. Вие сте ми като синове и дъщери, всичко оставям на вас, да се погрижите после за всичко, което ви говоря, за всичко, което си спомням. Ще ви оставя и онзи Атлас на света. Поиска да посочи с ръка, но накрая само погледна към полицата, на която бе оставена опърпана книжица, и каза: без него няма да разберете нищо. Вижте къде е пустинята Мохава. Сега не съм съвсем сигурен дали тази беше пустинята, където са онези постройки. В Ню Мексико? Там, където се е случило същото. Заради това е убита Мерилин Монро. Научила го от Кенеди, от нейния президент. А и него са го убили заради това, за да не го съобщи на света. Това е тайна, за която не се говори. Но все пак се чудя как и защо я крият всички. Искам да се погрижите за това, пък дори и да го знаете, искам да го научите отново, да прегледате записките ми, да изслушате лентите, диктувани от мен, оставям ви всичко и трябва да го прегледате няколко пъти, за да го разберете. Няма да разберете нищо, ако не го прегледате многократно, и то най-обстойно. Аз осъзнах, че животът е крушение, а спасителни екипажи няма. Освен в онзи единствен път, когато спасителите ни бяха под носа. Много често този свят ми напомня душна морга, в която студеният въздух се върти на място, без излаз. И така, още съм мъртъв за живота и едновременно с това, единственият оцелял. Затова казаното от мен е истина, която иска да бъде изречена. Ние сме посетители и окуражително кимаме с глави на Драган. Не ни е позволено да се месим. Наблюдаваме го внимателно. Каза, че се страхува. Треперенето. То го учи да мълчи. Но животът не е безкраен и той, дори повече от истината, настоява случилото се да бъде изречено. Иначе ще го задуши. Единодушно можем да направим извода, че все още е с ума си. Само все по-често, както със съжаление признава, се буди в три след полунощ и не знае нито кой е, нито какво е, нито къде е, и понякога му е необходим цял час да отваря и затваря очи в мрака, за да се върне, да се съсредоточи и тогава, казва, е страшно радостен, защото се уверява, че все още е нормален. Така… най-напред дочух тътена. Кънти, тътне и не спира. Беше още рано. Лятото бе в разгара си. Бяха минали години и дисциплината в лагера малко се бе поразхлабила, или на мен така ми се струваше, понеже през пролетта бях определен да обслужвам радиоточката: пусках новини и музика от Загреб, Любляна или Белград. Това беше шестата ми година в лагера, а бях осъден на цели осемнадесет. И все пак краят се провиждаше, затова хранех вяра, че жестокото млатене се бе посмекчило. Драган поспря, донякъде отсъстващ. След това се прокашля. Може би трябваше да прозвучи като знак, но бе твърде естествено. През голите прозорци без пердета забелязахме сгъстяващия се мрак. Ако усилието на Драган бе преднамерено, той предаваше на сумрака част от своя смисъл, като в замяна получаваше частица природно явление. Сред тишината на това действие Драган отново улови нишката на своя разказ. Сталин вече го нямаше, а Хрушчов бе дошъл на колегиална, засвидетелствуваща уважение визита на Йосип Броз Тито – той се носеше на крилете на щастието, пореше моретата или обикаляше своите независими: цар Хаил Селасие и подобните на него. Всъщност майка ми и баща ми, разбира се без знанието ми, бяха молили Йосип Броз да ме пусне, защото им бях останал само аз от мъжката челяд. Брат ми Жикица беше…. вече знаете как получи куршум. В гърба… както и да е, през февруари на същата петдесет и пета бях определен за радио-точката, която се помещаваше до портала на Голямата жица, на кота № 120, в старото караулно, оцеляло кой знае от кое време - я от турско, я от австро-унгарско. Е, да, разбира се, още биеха, и то как биеха, но най-вече тези, които бяха пристигнали по-късно на острова, в лагера. Определиха и отделна постройка за тези, новите. Разкриваха ги и ги арестуваха. Разкритията не спираха. Разкриваха нови, но и отново същите, и на острова непрестанно пристигаха попълнения. В онази постройка бяха подлагани на мъчения, шибани с бичове, провеждаха се следствия. Старите вече не ги пребиваха така. А с тях и мен, макар да спях в приземието на караулното. Над мен бе кулата, подобна на гранична вишка, точно така изглеждаше – висока около три етажа. В централното помещение имаше пет големи военни радио-приемника, с помощта на които, според времето, можех да избирам станции и емисии, които да излъчвам. В по-малкото помещение имах мивка и легло със сламеник. Имах си и два будилника: единият нагласен да ме буди сутрин преди пет. Измивах се и чаках. Порталът на Жицата бе наблизо. Пазачът отключваше вратата и пътьом удряше по вратата ми. Но аз вече бях буден и готов за сутрешните новини, които щяха да залеят целия лагер точно в пет. Целият остров бе озвучен. Пазачът отиваше до камбаната точно под караулното. Черковна камбана. Бяха я отмъкнали от някаква църква, за да огласят ежедневно началото на мрачния ни труд. Тъкмо съм настроил на Белград, чакам новините, за да ги хвана и да усиля звука. Гледам как на петдесетина метра под мен се подрежда строят. Точно до портала бяха складовете за храна, кухните… Захвана се обичайната врява. От последните бараки търчат да се строят и преброят. Когато започна, направо ме разтърси. Излязох навън, сякаш земята се рушеше. Виждах застаналите в строя, и другите, които тичаха към него, и всички останали, виждам как и те са се вцепенили от внезапния тътен, някои са се изпружили на острия чакъл, други само клечат, покрили главите си с ръце, сплетени на тила. Това ново чудо пък какво е, какво ново мъчение, да не би командването да е намислило нещо, за да ни довърши? Не ти се вярва. Помислих си, че това трябва да е някое специално изобретение, последен модел машина за изтребване на затворниците от колонията. Нейното бучене предвещаваше пълното ни унищожение. Дежурният пазач мина край мен и сякаш не бе чул нищо, започна да бие камбаната. Удряше като луд. Тогава забелязах, че и той е объркан, че и той самият е полудял от страх. Лицето му бе разкривено и ставаше все по-диво, все по-лудешко, свел глава, удряше камбаната като бесен, но дори на крачка разстояние не се чуваше нито звук. Толкова силен бе тътенът, който извираше отвсякъде. Но не, не отвсякъде. Изливаше се върху нас, но от един източник, давеше ни, задушаваше ни от всички страни. Сякаш сигнализираше. Тътенът не приличаше на гръмотевица, а бе някак си равномерен, напомняше двигател. Сега знам, приличаше на мотора на ракета. Ужасно буботене. Извънземно. Несекващи гигантски експлозии. Поглеждам отново надолу към площадчето в центъра и гледам ужасна бъркотия, писъци. А то трещи, сякаш всичко се срутва, сгромолясва, а въздухът напълно неподвижен, ни полъх от ветрец. Там, където се виждаше късче море – между островите Първич и Свети Гургур, през този проход преминава това да го наречем засега равномерно буботене. Небето ведро, всичко спокойно, а отнякъде трещи, небето ще разцепи. Тъкмо погледнах и изведнъж виждам, като че ли от морето излиза, като че ли бавно се издига, с все по-силен и по-силен тътен… Онези долу хукнаха назад към каменните бараки, пленници. Пазачите, сякаш не на себе си, бият и с другите камбани в лагера тревога. От морето се надига до Първич и Свети Гургур, до Раб Дола и Кърк, сякаш извира огромен облак – ту черен, ту огнен, проблясва, а от него избликват черни сажди. Страшна гледка. Грамадният облак закри почти целия хоризонт. Стоях като вкаменен, сам на височината пред кулата, всички се бяха спуснали към морето, в падината, налягали по земята, покрили главите си с ръце. Гръмотевичен тътен. Поглеждам, облакът се търкаля като грамадна възглавница, сякаш ще полегне на земята. Не мога да мръдна, съвсем сам пред кулата – от вълнение, от страх, от що ли. Парализиран съм. Докато се освестя някак си, облакът съвсем се е приближил, на двеста-триста метра от мен, на височина около хиляда метра, над върховете на дърветата, които растат по Първич. Тук-там от облака избликва пламък или дим. Като приближи, така косо до мен, на няколко стотин метра стигаше чак до края на Свети Гургур. И аз страшно се уплаших, залегнах на земята и сигурно съм покрил главата си с ръце. Лежа на височината, слят с плочника. А облакът, по-голям от околните острови, се придвижва бавно и гърми, трещи, тътне. Щом ме подмина, аз се понадигнах и видях, че до Велебитския проток има още два километра, гледам, отива към Велебит, който тук е отсечен като скала и се издига до хиляда и четиристотин метра. Облакът отива право там. Вече поуспокоен, аз се надигнах и наблюдавам. Онова нещо тътне, не спира. Сякаш се прилепи към изсечената, вертикална стена от отсамната страна на Велебит. А вътре като че ли нещо се търкаля. Прилича на възглавница, затворено. Непрекъснато тътне, сякаш е някакъв параход, но равномерно, с точна последователност. Не можех нищо да разбера. Ако някой веднага след това ме попиташе с какво форма е било, щях да му отговоря, че приличаше на възглавница. И тогава, като стигна върха на Велебит, сякаш огромно туловище се закатери, сякаш бе някакво животно, опряно на самата каменна стена и бавно се заиздига нагоре. Изтегля се внимателно, като някакво огромно, широко змиище, и сам не знам как и с какво да го сравня. И тръгва в посока… трябва да се види на картата. Това беше буботене, което заглушаваше всичко. Виолетова, синя, жълтозелена светлина. Всички, които бяха навън, накрая налягаха ничком. И така, обектът летеше сравнително ниско, прелетя над Голи оток в посока към Велебит. Когато почти стигна отсечената стена на Велебит, внезапно, но не бързо, се издигна и прелетя Велебит. Всички говорят, крещят. Всеки е видял нещо различно: но всичко се свеждаше до едно и също, с незначителни разлики. Тътнеше на всички страни. Как бяха сместени тези негови ракети вътре, не се знае. Заплашителен ритмично организиран грохот, гръм след гръм, а на небето ни облаче, чисто утринно слънце, потъмняло за кратко. Преливащи се всевъзможни цветове. Сякаш бе дошъл краят на света. И ни бе подминал, след като ни бе предупредил, даряващ ни с краткотрайно опрощение. В този миг в здрача с грак излетя ято врани. Точно отсреща, от другата страна на улицата са складовете и сметищата. Гледаме Драган, без да мигнем. Имаме вид, сякаш го изпитваме, но не, няма нужда – вярваме му безусловно. А и въпросът не е в доверието. Той чувства това, опитва да си поеме дъх, а един от нас, от неговите синове и дъщери, които дойдохме при него, го хваща за ръка. И той може да продължи. Знаете ли, чудеха се дали да съобщят за това, и тогава Радио Сплит първо и единствено съобщи, че над Велебит, откъм Истра, и над Истра откъм Италия, от Америка е преминала огромна летяща чиния и е отлетяла в неизвестна посока през Велебит. По-добре да бяха казали неизвестен летящ обект! Той само ни прилича на чиния, защото никога по-рано не сме виждали подобно нещо. И откъде накъде чиния, като закрива половината остров! Целия остров! Толкова голямо беше. Това е неопровержимо. Чиния? Хайде де, да ни го разправят на нас, които го видяхме с очите си… А защо не чаша, летяща чаша! След това нямаше други съобщения, даже и в пресата. Не смеех никого да попитам. Слушах новините от цял свят – нищо, през целия ден и през цялата нощ. Тази църква и държава не посмяха да публикуват нищо. А беше ясно, че става въпрос за висока култура, за голяма техника. Кой друг би успял да направи такова нещо? Тогава претърпях пълен крах в разбиранията си. Това няма никаква връзка с религиите. Достатъчно доказателство е, че всички, които знаеха нещо за това, са мъртви. Убиха Кенеди, убиха и неговата Мерилин Монро, златна женичка. Принудили я да изпие хапчета за сън. Наивно дете, тя се мъчела да публикува видяното. А е видяно на най-различни места. Но карат свидетелите да замлъкнат. Затварят ги, изкарват ги луди. Фактите са в изобилие. Те идват от космоса, вероятно, както вече е утвърдено, от най-близката до нас мъглявина – Конска глава. След Голи оток бях за кратко секретар в дружество “Никола Тесла”. Говори се за подобни явления, но почти тайно. Определено е мястото в космоса, откъдето пристигат. От Конска глава. Търси нещо с поглед. От масичката, до кофичката от кисело мляко със зъбите, вземаме спрея с течен глицерин. Напръскваме гърдите му и леко ги масажираме. Някой от нас полугласно споменава, че тук Конска глава се смята за мъглявина. Да, шепне и Драган. Така е казано на тайното заседание на дружеството. Наясно съм с тяхната наука. Да, Главата се намира в съзвездието Орион, на нивото на нашата галактика, Млечния път. Отнася се към тъмните мъглявини, които по досегашните схващания представляват облаци прах. Прах и студени газове, с достатъчна плътност, за да абсорбират светлината на обектите зад тях. Орионовият звезден пояс е доста известен. Вляво от Конската глава е звездата Зета Орион, а над нея – Сигма Орион. Зета Орион е “най-източната” в Орионовия пояс. Сияещата мъглявина закрива почти цялото съзвездие. Тя има различен интензитет. Представлява огромна дифузна емисионно-рефлективна галактическа мъглявина. Конска глава е отдалечена на 1100 светлинни години. Открита е в края на 18 век от Уилям Хершел, с телескоп, конструиран от самия него. Масата й се изчислява на 0,6 от масата на Слънцето. В индексния каталог е вписана под пореден номер 1434… Както виждате, всичко съм изучил. Но аз знам онова, което видях оттам, от своята обсерватория. Знаят го и другите от Голи оток, ако все още има някой оцелял от свидетелите. Това бе като спасение. Лагерът на Голи оток престана да бъде онова, което беше, поне за мен и за онези, които гледаха небето. И никой, твърдя, че абсолютно никой не може да знае къде се намира всъщност тази Конска глава, откъде идват те и как преминават това разстояние от многобройни светлинни години. Всички трябва да обсъждаме само това, което знаем, без дори да си помисляме, че нашето родно място може да бъде някаква Конска глава. Всички го видяха, но и до днес се премълчава! Кой знае колко пъти са се опитвали да влязат във връзка с нас! Хората ги чакаха и на Голи оток. Отговорникът по стая, малко е да го наречеш нищожество, който ни пребиваше до смърт, затъкваше устата ни с мокра кърпа, преди да разбие главите ни в стълбите, от един повторно въдворен отмъкна калейдоскоп, направен от картон, парченца кварц и контрабандно огледалце, убеден, че става въпрос за далекоглед. Представете си, далекоглед, телескоп. Пълна лудница! Накратко, чакаме ги, как само ги чакаме, и със сигурност ще дойдат отново. Трябва да бъдем напълно подготвени. Всъщност хората са животни. Невероятно себични. За окайване са. Ще опиша всичко това, докато имам сили. Докато бие издържи това никакво сърце, този ум и памет. Вече записах всичко на магнетофона и го дадох на Йовица, за когото мисля, че е такъв, какъвто изглежда. Само да има смелостта да признае онова, което научи от мен. Всичко, което му разказах, бе опит да отговоря на въпроса му какво става долу, на земята. Ето, работата е там, че те долитат, разбирате ли? Разбрахме го, много добре го разбрахме. И пак се чудя, че всички го крият. Но какво толкова се чудя! Сега, мисля, разказах всичко и мога да умра. Все пак, само ми се струва, че съм разказал всичко. А да умра, трябва. ______________________________________________ * синска бура – много студен вятър, който духа на север от Адриатическо море, откъм планината Велебит. Бил е бич за всички заточени на Голи оток – б.пр. * Голямата тел – название, което заточениците на Голи оток са използвали за по-голямата част от лагера, където са били заточени мъжете, за разлика от по-малката част – Малката тел, където са били държани жените. – б.пр.
ЛЪЖАТАБе дошла по нечия препоръка, налетя на мен, търсеше главния. Тогава я видях за пръв и последен път. Като че ли с това бе поставено началото на нечие отмъщение над мен. Бях в ужасно настроение. Като си припомня, по онова време рядко бивах в състояние, различно от отвратителното. Тя бе няколко класи над мен. Единствена дъщеря на някогашния шеф на разузнавателна служба, понастоящем във френската столица по някаква оперативна работа, и съпруга на сина на бившия министър на отбраната, който все още дърпаше конците в страната. С дни разпитвах за нея, търсех пътища и източници. Когато разбрах коя е, започнах да омаловажавам случилото се – тук нямаше какво да търся. Тя бе на върха, а аз – на дъното. Излъчваше някакво черно сияние, ако можете да си го представите. Нещо като мрак, затворен в черна бутилка. Стройна, добре гледана, облечена в бяло, ухаеща на скъп парфюм. Приличаше ми на някакъв цигански ангел, и името й беше такова – Луна. Въпреки всичко, веднага я нарекох за себе си Луйка. Какво можех да бъда аз за нея? Тя можеше да има всеки, когото пожелае. Дори не бе нужно да желае, имаше го, преди да е пожелала. Повече не си направи труда да идва. Главният тичаше при нея. Дочух, че чак и пари му заемала. А той, глупакът, вярваше, че може да не й ги върне. Смея се, като че ли съм по-малък глупак от него. Никога не ми е било ясно защо се случват такива неща, но въпреки своята недостижимост тя ме навестяваше в съня ми. Понякога срещнеш някого случайно, видиш го само веднъж, а той така те разтърси, че започваш да си представяш какво ли не, какво ли би било, ако беше станало, и той започва да властва над теб като привидение, чувстваш се все по-нищожен, трупаш комплекси, не можеш да повярваш, че си това, което си бил, а и никога вече няма да бъдеш. Кой съм аз? По-добре не питайте. Ненужна вещ, вехтория. Всички журналисти са лъжци, а аз съм треторазреден вестникар. Макар че днес съм нищо, жена ми ме напусна, децата ме изоставиха, но преди десетина години работех в многотиражен вестник, който съществува и днес, затова не споменавам името му, за да не помислите, че лесно издавам професионални тайни. Така ме парна тогава Луйка с разногледия си поглед на вещарка в коридора. Под този поглед мрака, който ме изпълваше, засия. Моите статии служеха вместо кръпки. Като няма достатъчно новини, аз съм насреща. Съчинявах репортажи, съобщавах за незначителни събития, разказвах т.нар. случки от живота. Ако се подочуеше за нещо, което нищо не обещаваше, редакторът изпращаше мен. Сбили се на градското сметище, хайде, тичай на събитие: сметището чака. Водопроводът се спукал, локвата заляла половината улица: аз съм на ход. Всякакви подобни тъпотии. Разбира се, трябваше да храня жена и две малки деца, затова дори и на сън не ми минаваше да откажа. Все пак, стремях се, когато бе възможно, да пиша на свободни теми. Например, случило се нещо някъде, в някой край още се прилагали стародавни обичаи, и аз ще напиша за това. Изкрънкам някак си от редактора пари за дневни и пътни, и ей ме вкъщи, в преустроеното перално помещение, където живеехме с доходи под минимума, седя си, докато жена ми кръшка и скитори, а децата са на градина на държавна издръжка, проседя така целия ден и напиша статия. Сладка работа, дори не съм мръднал, а парите са вече в джоба ми. Моето правило е, когато измислям, да използвам само фантазията си. Всичко е в главата ми. Няма човек, способен да отгатне, че нещата са чиста измислица. Затова на драго сърце приех предложението, когато мъжът дойде в редакцията и ни повече, ни по-малко, търсеше точно мен. Знам как пишете, каза той, познавате живота, точно такъв човек ми трябва. Представи се. Алесие Пишчевич, адвокат. Необичайно име, може и да не беше истинско, но фин човек, любезен, а и знае какво иска. Нужна му е помощта ми. Дори малко се понадух. Охо-хо, виждате ли, четат ме, търсят ме, нужен съм, ето дори на адвокати с фирми. Заведе ме да пийнем по една бира и там ми предложи работата. Като начало да му напиша няколко писма, по-точно да му измисля любовна преписка. А след това и останалото. Но така, че всичко да изглежда напълно убедително, сякаш има някаква връзка, която крие, някаква тайна страст, която става все по-сляпа и по-фатална. Всичко трябва да бъде детайлно обмислено, чак и тайнствените повиквания в неговата канцелария, а и у дома му. Лъжата трябва да бъде колкото се може по-съвършена и най-накрая да се разпилее, да се самоунищожи, като че ли никога не е съществувала. Нима и любовта не е такава? В това съм майстор, не в любовта, а в самоунищожението. Майсторлъкът ми стига дотам, че щом помисля за т.нар. любов и тя вече се е разпиляла, без да е започвала някога истински. Но защо му е всичко това на Пишчевич? Заради жена му, ревнива до лудост. Иска да я излекува веднъж завинаги. Възхитих се не без ирония: какъв план! Жена му трябваше да разкрие всичко, да лудне, а след това да повярва непоколебимо, че няма нищо, че всичко в най-лошия случай е чиста проба фикция. В заключение: никаква любовница не съществува, Алесие е непоколебимо верен, а писмата и всичко останало са просто невинен литературен опит и случайно стечение на обстоятелствата, храна за манийно-параноичните натури. Така нещата щяха да се наредят, след като изразходеше всичките си емоции, жената щеше да стане здрава и нормална. А защо не я премахнете, питам го с пакостливо изражение. Дотам сме я докарали, че понякога ми се иска да направя и това, но не съм такъв човек. Искате ли вие да го свършите вместо мен – отговаря той. Не съм сигурен дали въпросът му е сериозен. Реших, че все пак е по-добър от мен. И моята трябва да я ликвидира някой – казах аз, – но стига толкова шеги. Ще се заема с неговата любовна афера, всичко ми е напълно ясно, и няма да струва скъпо. Да речем, тарифа по взаимно споразумение с отстъпка и отделна сметка за разходите. Разбира се, ще трябва и той да се потруди. Да ме запознае с жена си. Ще се наложи два-три пъти да се появя в офиса му. Имам нужда да се поогледам и да преценя сам, не мога да мина само с неговите обяснения. Всяко вдъхновение изисква конкретни факти, черпи от реалната обстановка. Преувеличавах, но исках да участвам, а не да съм само един призрак, който пришпорва фантазията си в интерес на другите.Досега винаги съм се придържал към принципа за чистата измислица като пиян за телеграфен стълб. През първите два-три месеца работих за Пишчевич със страст, каквато отдавна не бях изпитвал при писанията си във вестника. Имах чувството, че измислям роман. Обзе ме любопитство, започнах да обичам или мразя образите в този свой роман. Но при мен всичко трае от ден до пладне. Беше време историята да приключи, иначе, предчувствах го, щях да се изчерпя, да ми омръзне и да я зарежа. Накрая трябваше страстите да се нажежат, за да тресне развръзката като гръм. Междувременно Пишчевич все повече се увличаше в играта, тя бе започнала да му харесва. Забелязах у него нежелателни симптоми и съдейки по тях, разбрах, че той нямаше желание да я прекрати или поне бе готов да отлага края й, доколкото е възможно. След голямото струпване на улики относно въпросната авантюра, му споменах, че може би трябва да отидем по-далеч и по-навътре в нещата. Например да хване някаква малка зараза на половите органи, нещо като инфекция. Някой цистит или може би трипер, ако не му се струва твърде силно. Нямах предвид пълна изневяра с някоя компаньонка, издирена с обява във вестника. А и кой изобщо би успял за ден-два да открие подобно нещо в днешно време, когато женската хигиена е достигнала върха си, когато разните антибиотици и всякакви дамски превръзки са се превърнали в своебразен модерен мит. Постепенно, чрез поредната нежна и прелъстителна реклама по телевизията. Не, но бих могъл да поразпитам познати и приятели кой какво има, и после посредством контакт – достатъчно е да се избърше със заразена кърпичка, и готово. Знам го от опит. Може и нещо по-живо, като срамни въшки например. Питам го знае ли за какво става дума. Какво си мислите, тросва се той, да не паса трева. Пичи въшки – добавя малко несигурно. Да – кимвам, – гадинки в космите на половите органи, хапят и сърбят, да прощавате. - Но трипер в никакъв случай – заявява той. – Ще ме убие. - Е, всичко се случва, там е хватката – обяснявам аз. Усмихнах се невинно, като си представих как ще гракне жена му. Признавам си, че след като я опознах – и жена му, и нейната лудост някак си ми допаднаха. “Ще направим нещата да изглеждат колкото се може по-сериозни и мръсни. Какво е авантюра без риск?” Неговото двуличие по отношение на жена му щеше да бъде многократно увеличено от двуличието на любовницата му спрямо него. Това беше. Нужен беше шок. Шокът лекува. - Или убива – обобщи Алесие. - Така или иначе, целта ще бъде постигната, а вие тъкмо това искате – миролюбиво завърших аз. - Искам-не искам, вече и аз не знам. - И така? – питам, докато бърша с опакото на дланта си бирената пяна от устните си. Бирата е възтопла, но аз съм омагьосан от никшичкото пиво. Съгласен съм да ме повали всяка, която ме напои с бира. Достатъчно е да ме почерпи с три бутилки никшичко или с четири бутилки пилзенско пиво, и може да е сигурна, че съм се прострял в краката й. Но на нито една жена не й е до мен. Ако можех да избирам, с най-голямо удоволствие бих подложил врат под краката на Луна-Луйка. Тя е моята героиня и затова, съзнавам го напълно, използвам нейния образ в тази история за сметка на Алесие Пишчевич. Докато съчинявах лъжата, прибягнах до жив модел за ролята на любовницата-фантом. В писмата и без това не се споменаваше презимето й, нито пък тя щеше да ги прочете някога. Послужих си с нея по най-перверзен начин. Работех, бленувайки. В кореспонденция със самия себе си: пишех на Алесие от нейно име, и на нея от името на Алесие. Писмата предавах на моя работодател с указанието да унищожава адресираните до тази, за чието съществуване дори не предполагаше, а получените уж от нея да крие между страниците на книгите, в досиетата, които носеше вкъщи, за да работи над тях през нощта, и навсякъде, където можеха да бъдат открити. Ех, ако не бях нарушил правилото си и не се бях разкрил! Нищо нямаше да се случи и нямаше така да боли! Виждам, че моят нещастен работодател се терзае и измъчва как да постъпи. Измънка едва-едва решението си: - Може би да поотложим шока. Имаме още малко време. Да сте намислили още нещо? Хубава работа, какъв журналист ще съм, ако нямам някоя новина в запас, зачудих се аз. Тогава отиваме, заявявам по начин, който не допуска никакви възражения, отиваме, повтарям в опита си да бъда стилистично по-изразителен, отиваме по-далеч: изчезване от къщи за едно денонощие. Ще подготвим акцията за четвъртък – денят беше вторник Веднага ми изплати грубо пресметнато разходите. Поисках и част от обещаната награда. Този ден, с развеселяващото наличие в джоба, набързо спретнах за редактора кратко съобщение, основаващо се на полицейска докладна записка за разрушена гробница на манастирските гробища в Косово. Преди стотина години там била погребана млада монахиня. По неустановени причини през нощта непознати лица разровили гроба, а на сутринта било намерено почти непокътнато тялото на монахинята. По спаруженото лице все още личали следите от някогашната хубост. Ноктите й били израснали 12 сантиметра. Косата й се стелела на почти десет метра. Истинско чудо. Но читателите обичат такива прояви на демонизъм. След това се прехвърлих на новия етап от работата с Алесие. Трябваше да се обмислят детайлите. Точно те гарантират истинността на всяко начинание. На другия ден, след като неколкократно поех дълбоко въздух, позвъних в офиса на Пишчевич и с преправен глас помолих доверително неговата секретарка да му предаде едно съобщение. “Но той е тук, ако желаете…” – каза достопочтената възрастна госпожа, която все още се боядисваше в синьо. “Не, не, само му предайте – пресякох намерението й аз, – че Луна се съгласи да превежда и че договорът ще бъде подписан на уговореното място и време”. След това резервирах стая в хотел на Луйкино и на негово име. Трябваше да уредя и къде ще пренощува Пишчевич. Смятах, че щеше да е най-добре да е някъде наблизо под мое име, ако не си намереше подходяща квартира. Написах и последното писъмце, което Пишчевич трябваше да пъхне под книжата на бюрото си. Право да си кажа, и аз бях нетърпелив относно изхода, и аз бях увлечен от лъжата, която сам бях спретнал. В жената на Пишчевич донякъде виждах своята, макар че разликата в нашето положение бе от земята до небето. Междувременно в петък моят Алесие не се обади. Нито в събота. Сигурно, гадаех аз, е потънал в хаоса, за чийто размери можех само да предполагам. В понеделник не издържах и позвъних в кабинета му. Нямаше го. Разтреперих се. Не можех да издържа и четвърт час, без да го потърся отново. Не се осмелявах да му се обадя в къщи. Най-накрая към обяд секретарката изнервено ми заяви да не го търся повече, че господин Пишчевич никога вече няма да е тук за мен, че е заминал и че ще ми изпрати дълга по пощата, макар тя да няма представа за какъв дълг точно става въпрос. “Няма значение – промърморих аз – не ми дължи нищо.” Може би изобщо не трябва да споменавам за това, но много ме измъчва губенето на времето. Не трябва, защото дори самото говорене е празна форма на губи-време, с други думи чиста загуба. Но след като вече заговорих, можете да си представите, как ми пари под краката. Каквото и да правех, най-накрая ми ставаше ясно, че времето ми за действие е все по-малко. Реших да предприема нещо, да спра пилеенето и харченето на онова, което ми е подарено и изчезва с едно мигване, но открих нещо ужасно: все нещо е останало, но страшното е, че останалото не е достатъчно за никакво сериозно начинание, дори ако не трябваше да ходя на работата, която не желая, дори и да имах късмет, пак не бих го завършил. Обръщам се, въртя се, не знам откъде да я подхвана, тънещ в несигурност дали нещо от започнатото ще види своя край. А и не е достатъчно само да завършиш една работа, трябва да я свършиш добре, качествено, така че тези, които преценяват стореното, строгите инспектори, да останат ако не възхитени, то поне мотивирани да дадат положителна оценка за постигнатото. Знам си аз, че тази оценка не е никаква гаранция, но някак си бих се утешил с нея и бих вложил правилно остатъка от време. Между другото знам и това, че влагането на времето, колкото и правилно да изглежда, винаги крие опасност. Всичко, което вършим в даден отрязък от време, вече е изложено на риск и в крайна сметка, няма нищо правилно, когато говорим за влагането на време и за пилеенето на това вложение. Е добре, щом като нямам достатъчно време, поне остатъка да разпределя разумно и да свърша някои дребни неща, от онези, които стават за секунда. Едва сега лъсва ужасът на моето положение. Концентрирам цялата си енергия и какво виждам? Тъкмо тези дреболии са ми губили времето, раздробявали са го, безмилостно са го разпилявали, така че най-подир ми става ясно, посветил се на подобни дреболии, неизбежно ще остана без никакво време. Не чакат нито нещата, нито времето – сега дори не мога да изтичам до банята, за да се измия, дори прозореца не мога да отворя, за да погледна тоя свят, който не знае какво да прави с изобилието от време и крачи неуморно напред-назад. А аз самият да изляза на улицата, дори не смея да помисля. Спомням си как някога, в предишния си живот – дълъг и бавен, когато изгубеното време ни най-малко не ме безпокоеше, бях далновидно предупреден, че времето, което ни е отредено, е толкова кратко, че ако изгубя и една секунда, вече съм изгубил целия си живот. Бях го прочел някъде. Питах се колко ли дълъг е моят живот изобщо. Не е нито по-дълъг, нито по-кратък от споменатата секунда; винаги е дълъг точно толкова, колкото е продължително времето, което съм изгубил. Ала сега този извод изобщо не ми помага. Дори напротив. Следователно, трябва да си губя времето. Докато го губя – то напомня на стъпала, които се навързват едно след друго, докато се изкачвам нагоре, и се прибавят само докато трае изкачването – ще продължава и моят живот. Ще се прекъсне, когато изгубя цялото си време. Струваше ми се, че няма изход: дълго или кратко, накъсано или на големи парчета, дали съм припрян или търпелив, бърз или прекалено бавен, времето е отредено единствено за губене. Иначе не би имало смисъл. Изгубеното си е изгубено, а нима намереното не е също така изгубено. Питате се дали по-късно не се опитах да намеря своя лъжлив работодател. Не, никога не се реших да го сторя. Ако се бе случило нещо лошо, страхувах се, че мога да бъда обвинен като съучастник. През цялото време, в продължение на няколко години, бях обсебен от този страх, но и със страха свиква човек, дори успява да го забрави. Всякакво любопитство се бе изпарило. А и си имах други неприятности. Жена ми ме напусна, мисля, че го споменах. Чух, че е с някакъв лекар-шарлатанин, който бичел пари. Пропъди и децата. Не поискаха да останат при мен. Кой ги знай къде са, по просия или… по-големият навърши двадесет години, обичам да си го представям като хубав младеж, а по-малката, дъщерята, е в дома за изоставени деца, надявам се, че ще излезе нещо от нея, някоя шивачка или машинописка. Животът ми се разпадна. Още малко и край. Понякога едва издържам в очакване на края. Ако повторно се родя и отново съществувам на този свят, когато той навлезе в новия си космичен цикъл, в който вярвам безрезервно като убеден последовател на Ничше и на мита за вечното завръщане, несъмнено този друг живот ще протече в изплащане на греховете ми от предишния. Толкова съм натрупал, че ще ми стигнат за няколко живота. Междувременно чета непрекъснато Ничше. Прозорлив слепец, знаете го, като в притчата за куция и слепия. Вижте, погрижих се дори за пишещата му машина – на нея записвам своите коментари и своите въпроси без отговор: събрал съм над хиляда страници. Смеете се: това са хиляда страници изгубено време. Може би. Излизам на улицата с голямо усилие. За това винаги се подготвям специално. Мръщя се в стремежа си да овладея страха от изгубеното време. И така, наскоро, на пазара за малко да ме прегази един голям лъскав автомобил. Сърцето ми се преобърна от страх. Сърцето си върши работата дори и когато не го искаме. Прищя ми се да клекна пред този автомобил и да викна :”удари ме, удари”, макар че сърцето ми биеше до пръсване, ала от колата – грамаден като танк мерцедес с някакви антени и чудесии, излезе шофьорът, който предъвкваше псувни под носа си и вече бе готов да ме изрита, когато някой отвътре го спря с овладян глас. Същият глас заповяда нещо накратко и яката горила ме сграбчи под мишниците и ме замъкна на задната седалка. Намести ме до своя господар, който веднага ме прегърна и целуна. Отдръпнах се. – Хей, човече, къде се изгуби… – възкликна господинът. Веднага го познах. Беше надебелял и главата му бе някак наедряла. Вече се отдалечавахме по улиците, имах чувството, че се въздигаме на небето. Помежду ни безшумно изникна масичка, на която тутакси се появи чаша с изстудена пенлива бира, която жадно поех, загледан в очите, в охраненото лице, в посребрените коси на Алесие Пишчевич. – Безкрайно съм ти благодарен – говореше той, – нямаш представа какво направи. Безкрайно съм ти задължен. - Не ми дължиш нищо. – Напротив, дължа ти, защото сега съм равен на боговете, тъна в любов, ама какво говоря, в о-б-о-ж-н-и-е. Само слушай! Изведнъж си припомних всички подробности. Спомних си за писмата, които пишех от негово име, писмата, които пишех на него вместо на себе си, спомних си за сънищата си, които превърнах в лъжлива действителност. Видях и Луйка, както някога, с мургава плът, с афрофризура, с поглед, от който губиш свяст, с глас, който напомня стенанията на най-мило животинче, на разглезен ленивец. Усетих болка под ребрата. Ако не бях напрегнал всичките си сили, щях да избухна в плач. Пишчевич не млъкваше. – Твоето последно хрумване да не се прибера вкъщи цяла нощ не само че улучи целта, но и я прехвърли. Така с течение на времето получих повече, отколкото бях планирал. Получих максималното. И всичко това заради теб. Открих, че в сърцевината на нашата измислена история си скрил истински подарък за мен. Затова съм ти задължен. Направи повече, отколкото бе договорено. Едва преди месец започнах да разбирам колко съм ти задължен и колко страхотен си бил. Гадеше ми се от патетичното му бръщолевене, но в мен отново се пробуждаше любопитството. Макар че дълбоко в мен някакъв глас ми нашепваше, че това, което щях да чуя, нямаше да ми е по сърце. – А!? – изломотих аз, като поклатих празната чаша, в която той наля още бира от малкия, добре замаскиран хладилник. - Все така ти се услажда пиенето – весело изгука Алесие. – А аз, знаеш ли, не пия, не пуша, само по едно кафе с мляко изпивам сутрин с жена си. Погледнах го учудено. – Да, да, с жена ми, но не с оная злобарка, заради която започнахме всичко. Продължавах да го гледам, губейки ориентация, малко ошашавен, като току-що събуден от сън. – Тя е сега с някакъв лекар-шарлатанин, който дере кожите на хората, халал да й е. А ти – помислих си злобничко аз – ти, друже, не плячкосваш, ти си като народен герой, пазиш страната да не се разпадне, да не избухне бомба над главите ни. Пилешкото ми сърце се разтуптя. Нима този нищожен свят е пълен с лекари-шарлатани или всеки път става въпрос за един и същ? Ако е същият, не си губи времето. – На сутринта се прибрах от хотелската стая, където преспах под твое име, в “Парка”, нали така беше. Вкъщи ме чакаше панаир. Панаир! Какво ли знам аз за това? Жена ми каза “къш”, събра нашата нищо и никаква покъщнина, изнесе най-приличното с помощта на съседа ни и си замина. Сега аз съм на ход, изрече с твърд, отмъстителен глас. Останах с отворена уста – с няколко счупени съдини, без възглавница, без сапун, останах сам – вмирисан и без думи. – Посрещна ме със зачервени очи – разказваше Алесие, докато по лицето му пробягваха сенки. – Цяла нощ не мигнала. Пронизваше ме със страдалчески погледи, разчорлена, хващаше ме и ме стискаше за ръцете. Повтаряше като смахната: къде беше? къде беше? След това прегръщаше сина ни, сещаш се за него, и нареждаше: това дете, това дете… Сякаш не бях го виждал или пък не го познавах. Бил си с курва, кресваше внезапно. Накратко, обърка ме, забравих всички отговори, които бях намислил, нито едно от приготвените обяснения не ми идваше наум. И това не беше нищо, всичко тепърва предстоеше. – Значи съм я изпързалял? – Тогава и аз така си мислех. В кабинета ми не беше пипнато нищо. Изглеждаше така, както го бях оставил. Не издържах и докато жена ми се вайкаше и прегръщаше детето, посегнах към онова писмо, пъхнато сред книжата на бюрото. В същия миг, като че ли четеше мислите ми, тя се метна на гърба ми. Писмото на курвата, изкрещя. Мислиш ли, че не знам за него? Имаш ли и други!?Опитах се да я спра: не пипай вещите ми!? Ала тя нехаеше за анемичния ми опит за отбрана. Нареждаше като в екстаз. Бездушна дрипа, не й стига нейният мъж, ами иска и чуждите, дрипа, курва, разсипница на щастливи семейства. Заизважда от книжата и досиетата, без да търси и да се двоуми, и останалите писма. От тайното чекмеженце… Как го е отворила, един господ знае, ключът беше у мен… Измъкна красивото, плюшено боди, което беше купил, и онези виолетови прозрачни чорапи на фигури като пяна. Размахваше ги яростно и триумфално. Курва, курва. – Защо не й каза, че е измислена, че всичко е лъжа, съчинена заради нея, заради вашата любов. – Докато се запъвах на тези думи, проклинайки те, тя непоколебимо, подобно на някой, който знае нещо, неизвестно за мен, налудничаво повтаряше: Измислена, а, измислена, ще те измисля аз тебе. В един миг пред очите ми оживяха страшни картини, когато изкряска в лицето ми: “Ще я убия, и тебе, и онази кучка… Да, но не мога сега. Трябва ми време.” – Не мога да повярвам, че така си се оплел – възкликнах. – Ами че Луна наистина е измислена… Вторачи се в мен. Замълчах. И двамата мълчахме. Чу се сигнал по мобифона. Той го взе машинално, заслуша се и кротко отговори: “Ето, пристигам. Летя.” После затвори. – Ако позволиш… – осмелих се да му изнеса кратка лекция от историята на случая, – да ти припомня, че всичко бе измислица, че Луна… – Не дрънкай – пресече ме той, – беше отдавна, преди десет години. Ясно е, че аз си измислях, но ти какво си правил, това не мога да знам. Не замазвай, по-добре не можеше да се получи. Почти ме нокаутира. Преброих до осем и му го върнах под пояса: – А жена ти!? – Имаш предвид бившата? Само да видиш, наистина започна да ме измисля. Чорапите, писмата, онова дяволско женско бельо, заповяда ми да изгоря всичко. Противях се: не са мои, не мога. Признах й, че са твои. А тя се кикотеше истерично. Синът ми много по-късно ми призна, че никога – нито преди, нито след това, не е чувал такъв смях. Каза, че цял настръхнал. Тогава беше на тринадесет-четиринадесет години. Внезапно и зловещо кикотът престана. Това не може да се забрави. Това е нейно – изрече ледено. – Върни й го. Или пък не, позвъни й и й кажи, че си го изгорил. Бях в шах, на кого да звънна, какво да правя. Ако си забравил номера й, ето ти го, и каза номера. Бях като треснат. Направо си глътнах езика. Аз вече й звънях и говорих с мъжа й, всичко му разкрих. Твоята Луна тепърва я чакат изненади. Но всяко нещо с времето си. – Обаждала се на Луна, но на коя Луна, на каква Луна? – искрено се учудих аз, макар че нещо ме бодна под лъжичката, някаква игла се заби в гърдите ми, в дробовете, в сърцето. Гласът ми бе писклив. След това Алесие Пишчевич махна с ръка и накратко ми обясни, че повече няма смисъл да се връщаме назад, че всичко е свършено, стресът не могъл да бъде преодолян, той и жена му набързо се развели – за щастие не се стигнало до болница или до лудница, или пък до моргата, и че чак при развода, жена му насочила пръст към лицето му и заявила, че най-накрая ще дойде и нейният ред. Иглата в мен завибрира и се завъртя с още по-голяма скорост. – И до днес за мен е мистерия как е разбрала за Луна. Ясно е, че е разпитвала, обаждала се на секретарката ми, на всичките ми приятели, в хотелите, единствено на теб не е звъняла, знам го със сигурност. Но една мистерия повече или по-малко, все тая… За миг ме погледна въпросително, а аз свих рамене. В това, че не бе ме потърсила, за мен нямаше никаква мистерия. Само нашето тихо отчаяние, или някаква неясна случка, за която си спомняме или която сме забравили, без да можем да си простим, че сме я напуснали, преди тя да дочака естествения си край, преди да сме я изживели истински. Накратко, според мен, нищо важно. Едва се бяхме запознали, когато внезапно, неочаквано за себе си протегнах ръка и я помилвах по гърба, чак докъдето свършва гръбнака на тази луда, необуздана жена. Това бе жест на съжаление, макар под дланта си да почувствах очертанията на тялото и бавните вътрешни удари, под които то се повдигаше равномерно. Това движение бе до такава степен машинално, че, както ми се стори, премина незабелязано. Тя дори не се обърна. А сега, след толкова години до мен достигаше неговият отзвук Ако бяхме безсмъртни, сигурно нямаше да има действие, което в крайна сметка да не получеше положителен отговор. Всичките ни желания, и най-мълниеносните, дори онези, които изчезват от съзнанието ни още в мига, в който са родени, биха се изпълнили. Но при безсмъртието може би нямаше да ги има желанията, нито необуздаността, нито нежността. – След като се разведохме, това за мен вече няма значение” – изрече нехайно Пишчевич, като въпреки това понижи глас. – “Дори не ми дожаля, че и Луна бе изгонена от мъжа си. Тогава си казах, съдба, целта е постигната, не може на всички да им е по угодата. Спомняш ли си, че понякога ми говореше за риска? Да, така или иначе, трябва да се мисли за крайната цел, дори когато е невидима. Прииска ми се да изляза от колата, да не се качвам никога вече в такава кола, нито в автобус, нито във влак, да не пътувам никога вече, никой да не ме вози. Може би само да летя в самолет, който всеки момент ще се разбие. Пишчевич четеше по лицето ми, каза, че ще ме върне на мястото, където ме бе намерил. А по пътя само ще ми разкаже най-хубавото от историята. – След всичко станало, вече свободен ми провървя, а и тук настъпиха някои промени. Като адвокат работех по законите, а сега, вече от доста време работя върху законите. Посланическият имунитет ми е в джоба. Пиша закони, съставям проектозакони на общи и специализирани закони. Сигурно си чул кой съм и какво правя. Не могат без мен. Това няма да продължи дълго, въшльо, мислех си аз, докато той се дуеше насреща ми. Този живот не е създаден само за скотове като теб. Мъчех се да изразя на лицето си страхопочитание. А той продължи: – Преди десетина месеца късно вечерта по телефона ми се обади… познай кой. Гласът ми се стори познат, помислих, че е едно момиче, репортер от парламентарната зала, на което бях хвърлил око. Помоли ме да се видим. Бе по препоръка на приятел, на когото нито можех, нито бих желал да откажа… Нито пък би посмял, друже мой, уточних аз мислено. – Беше й необходим правен съвет. Някакъв лекар й бе обещал там някаква глупост и я бе измамил за доста крупна сума. Искала да я посъветвам как да постъпи. За адвокатската практика вече не се и сещам, но се полакомих за прекрасната възможност и я поканих веднага да дойде при мен. Едва когато завършихме разговора, разбрах, че това не е момичето, за което си мислех. Сам знаеш какви грешки стават понякога. Ти си майстор в тях, убедих съм от личен опит. Но не поисках да се откажа, след като вече я бях поканил, защото така или иначе… Това беше Луна. Какво каза? Че е измислена? Да, Луна е като плод на фантазията, направо те подлудява, Луна, или би трябвало да я наричам Луйка. Така най-после опознах своята някогашна халюцинация. Заради нея се разведох с жена си, заради мен тя се бе разделила с мъжа си, а дори не бяхме сънували, че съществуваме. Тази нощ прекарахме в разговори за всички и за всичко. Дори и дадох писмата, които бяха писани за онази, вече знаеш коя, измислената. По-късно отказа да ми ги върне. Бяха я разтърсили. Ти беше невероятен. Пихме заедно. Тя – малко портокалов ликьор, аз – отлична домашна сливова, жълта и люта като оса. На зазоряване, макар че се противеше, може би бях малко груб, знаеш как става… Първо здравата я разтърсих, сграбчих я за раменете, да разбере, че при мен няма шега, и едва тогава. Дълго време не беше спала с мъж, и я позагрях. Повярвах й, като ми довери, че й харесало. И на мен ми хареса. Остро и неумолимо, а и моят не е малък. Метнал сам се по това на покойния си баща, на когото салама висеше, дето се вика, до коленете.” Тук поспря и каза едно хм. Мен стомахът ме присвиваше. Бих се отрекъл и от Ницше само и само да не слушам бълвоча, с който продължаваше да ме залива. “Често повтаряме тази игра. Най-много ни се услажда. Казва, че би ме изяла заедно с огромния ми инструмент. Харесва й да го нарича така, като някое свенливо девойче. Оттогава сме заедно. Все повече ме обича, а доверието й е безгранично. Забелязвам, че редовно си препрочита старите писма, добре, че не бях толкова глупав да ги изхвърля, и повтаря разнежено, че ме обожава. Като някакъв ангел, който непрестанно ми повтаря, че това е съдба. Ето, виждаш ли.” Почука с пръст по слепоочието си. Бях сразен. Нима наистина това е съдбата? Да, съдба. “Алесие, не ме карай чак на пазара, тук е по-добре. Една малка разходка няма да ми навреди, да сложа в ред мислите си. Днес имах тежък ден, а и ти ми сервира това накрая." Той чукна на горилата. “Помогна ми. Ако някога ти потрябвам, не го забравяй.” “Бих искал да можех” – подхвърлих на излизане. Оставих вратата отворена. “Но бих бил луд, ако не го запомнех.” Обърнах се и ми се стори, че през тъмното стъкло на автомобила, който бавно се отдалечаваше, видях как Пишчевич ми намигна с усмивка. Дали не съм прокълнат? Духнах и изплюх невидимата трошица от устата си. Така, вече имах за какво да мисля през остатъка от живота си, за съдбата, която бях заслужил. Времето все още е важно, дори и изгубеното, но аз вече мога и без него. Така и така, когато се върне, след като направи пълен кръг, ще ми е в излишък. Съдба, казала тя. Сигурно така е справедливо, ако все още има някаква справедливост във вечния времеви кръговрат. |
