|
|
Пројекат Растко : Бугарска : Уметност POST SCRIPTUM Милорад Павич: Кутия за писане Аз, купувачът на кутията за писане, още веднъж срещнах нейния продавач. Това беше тази зима в Котор. Започна да духа Юго и донесе здрач, по-дълъг от нощта. Дъждът не позволяваше да се излезе след вечеря. Седях в предверието, когато чух музика. Някой беше пуснал касета с песента "В ризата тиха на утрешни движения..." Спомних си, че и в кутията за писане тази мелодия оповестява Юго. Станах, привлечен от песента, и седнах около полукръглата маса за пиене. Видях пред себе си келнера от Будва. Лицето му беше сребърно и неподвижно. Сега работеше тук. - Добър вечер, Ставро, позна ли ме? Можеш ли да ми смесиш вино с вода по гръцки? Само внимавай, докато наливаш, да не влезе въздух в чашата! Ставра се зарадва на шегата: - Добър вечер, господин М. Добре дошли! Какво ужасно време! Тази нощ и рибите плачат... Веднага ще бъдете обслужени. - Мога ли да те попитам нещо, Ставро? - Не забранявам. И Бог е питал през къпината, но не отговорихме. - Кажи ми, как попадна в ръцете ти кутията за писане, която ми продаде? По лицето на Ставро заигра твърда, мъжка усмивка. Някои усмивки могат много дълго да траят по лицата на мъже и жени, без столетията да ги угасят. Поколенията ги наследяват. Усмивката на този келнер беше стара поне няколко века. - И сега имам нещо за продаване - каза през зъби той - имам лекарство от години. Ще ви го дам на изплащане. - Какво е това лекарство от години, Ставре? - Всички имаме бавни души и бързи гуши. Затова застанете всяка вечер пред отворен прозорец и гонете десет пъти дявола от себе си. Не е трудно, трябва само да се знае. Поемете през носа си колкото можете по-дълбоко дъх, за всяка Божа заповед по веднъж и след това изхвърлете въздуха с цялото си тяло, до корема.Когато почувствате в устата си някаква тежка, непозната миризма, значи успели сте. Това е мирисът на дявола. Той значи излиза. Изгонили са го хубавите ухания на Божиите заповеди. Така десет пъти издъхвайте всяка вечер, докато не се появи миризмата на дявола и ще си спечелите десет години повече живот... - Чудесно, Ставро, но все пак иска ми се да зная откъде ти е тази кутия. - Е, мой господине, в живота знаеш къде сееш, но не знаеш къде ще пожънеш. Не е, Боже мой, това, което господинът си мисли. - А ти откъде знаеш какво си мисля? - Как да не зная къде дяволът се жени? Това ми е работата - да доливам и да знам какво си мисли гостът. - И какво си мисля, Ставро? - Господинът мисли, че не умея да смесвам вино с вода по гръцки. Така ли е, кажете ми искрено. - Да, Ставро, така си мисля. Не умееш. Но няма значение. Кажи ми все пак познавал ли си собственика на кутията за писане? Да не ти е бил роднина? Устните на Ставро почервеняха и на тях заигра разкошна женска усмивка. По-стара от онази, мъжката. Зъбите му лъснаха, един зъб в повече се изтъни в душата и каза: - Нямам вече нито род, нито наследници. Всичко, господин М., ми отнесе войната. Времето се промени и страшни години дойдоха, зли и опасни. - Но откъде си познавал собственика на кутията? - Как откъде, господин М? Как не бих го познавал, когато още тогава в Босна исках да го убия? Но не го уцелих. - Не го оцели? - Аз не греша, господин М. Стрелях през водата и зърното не го стигна. Водата го спаси. - А кутията. Откъде ти е тя? - От водата, господин М. И мене водата ме удостои и ми спаси живота, ето откъде. Като барман плавах на гръцкия кораб "Исидор", когато с кутията на него се качи собственикът й. Тогава той беше един съвсем странен сват. От онези, които на сватбата носят своя комат хляб. Знаеше само три неща: в себе си, върху себе си и под себе си. А щом корабът пуснеше котва, той обуваше ботуши - един червен, друг черен и слизаше на брега да играе комар и да гуляе. Такъв като него е видял на небето звезди, дето ние не сме и виждали. Чух и последните му думи, но не ги разбрах. Каза: "Това е падналият ангел! Изгубени сме!" Щом като корабът потъна, той изчезна във вълните, защото нещо го удари, а аз успях да се уловя за някакъв дървен предмет. Едва когато вълните ме изхвърлиха на брега, видях, че държа капитанската кутия. После малко по малко разбрах, че е била негова и останалото, което може да се научи за нея... Тогава усмивката на лицето на Ставро отново се промени. Вместо женска, върна се твърдата мъжка усмивка, като че ли в сребро кована и той добави: - Вие, господин М., сега сигурно мислите, че е време да си платите виното. - Така е, Ставро. - Е, виждате ли, господин М., не е така. Аз съм ваш длъжник, а не вие мой! - Как така? - Който спечели, той получава венеца. Когато ви продадох кутията, вие сигурно, да ми простите, сте си помислили, че съм ви одрал като котка и съм ви взел много пари. Така ли е, кажете си искрено? - Да, Ставро, помислих си, че ми взе повече, отколкото струва. При тези думи Ставро извади от джоба си 500 марки и ми ги подаде над чашата. - Това е ваше, господин М., сега сме квит. Толкова ви взех в повече. Беше заем. Сега връщам дълга и сме квит. Забелязвайки учудването на лицето ми, Ставро добави: - Искате ли да ви кажа, какво мислите сега, господин М.? Сега си мислите, че вие сте ме одрали като котка. Така ли е? - Така е, Ставро, точно това си мисля. - Е, и сега не сте прави. Не е така. - А как е? - Веднъж дойде в Котор една госпожа с малко дете, разпитваше все за онова корабокрушение. Чужденка, млада, но цялата побеляла. Мисля, че беше от Франция. Не разбира нито дума от нашия език, ако не знаеше френски, сигурно щеше да мучи или блее. Дойде при мене с преводач. Оплака ми се тя, че птици идвали в съня й и ми плати 500 марки за кутията. - А ти защо не продаде кутията на нея? - Тя не ми даде пари да купи кутията, а за да я дам на вас. - Плати ти да ми дадеш кутията? - Да, казва, че покойният й собственик ви познавал. - И ти какво направи, Ставро? - Ами, взех парите и й обещах, но не можах да ви дам кутията. - Защо? - Защото кутията беше при вас. Вече ви я бях продал. Сега ви връщам тези женски пари. - Но как така, вие двамата от два края на света, точно мене нарочихте за купувач? - Как защо, господин М.? Знаем ние какво мислите, затова. - И какво мисля аз, Ставро? Усмивката на лицето на Ставра пак се промени. Вместо мъжката, по-младата и женската, по-старата, на лицето му заигра някаква трета, безполова усмивка, когато каза: - Господинът сигурно мисли, че трябва да напише нещо за кутията и за всичко това... [Край]
(с) Милорад Павич |
